Българската криза 1886-87 г.
„Безкняжието“ или „Втората българска република“
Швейцария на Балканите или балканска Финландия
Има един епизод от българската история, който остава известен като „Българската криза от 1886-1887 г.“. Това е времето от принудителната абдикация на първият български княз Александър Батенберг на 9-ти август 1886 г., до избирането на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски на 2-ри август 1887 г.. Този отрязък от време има и друго наименование от историците – те го наричат период на „Безкняжието“.
Аз бих предпочел да го нарека Втората Българска Република, ако приема в себе си „Източна Румелия“ 1879-1885 г. за Първа Българска Република. Чисто юридически погледнато, разбира се, това изобщо не е е вярно. Нито Областта от 1879-85-та година, нито Княжеството без княз от 1886-87-ма година са републики.
Но фактически и двете държавни формирования си приличат по това, че в тях, без да имат коронован държавен глава, в условията на един полурепубликански режим, българите по своя воля и усмотрение успяват да оформят успешно своята държавност и да отстоят още по-успешно своите национални интереси дори напук на останалите Велики Сили.
И ако един такъв своенравен политически акт като Съединението между Княжеството и Областта е защитен с военни средства и отпор срещу сръбската агресия, то същата защита на нашите национални интереси е демонстрирана с други, политически и дипломатически средства, именно в периода, наречен „Българска криза“. Оставена сама на себе си, изправена срешу една почти всесилна и деспотична империя като Русия, България и българите успяват сами да намерят най-правилният начин да се справят с всички препятствия и трудности, породени от тъй желаната от тях свобода и национална независимост. Хората на това време се оказват подготвени за тези връхлетели ги изпитания и заслужено се нареждат сред „Строителите на съвременна България“.
През втората половина на ХІХ век, мирът в света се крепи на един крехък баланс между интересите и действията на различните Велики Сили. Това международно положение се оформя още в началото на века на Виенския конгрес от 1815 г.
Тогава в така нареченият Европейски Концерт са само 4 държави. Русия, Великобритания, Австрия и Прусия – страните победителки във наполеоновите войни. По-късно положението се променя и се стига да нов, петорен съюз, към който се присъединена и Франция. През 60-те години на века има и други промени в съотношението на силите. Прусия успява да обедини „отгоре“ останалите германски княжества и да се превърне като Германия в новата свръх сила на Европа. Това става най-вече за сметка на Австрийската империя. След войната между двете страни и след поражението при Садова, „Дунавската империя“ се превръща в „Двуединната империя“ и от 1867 г. официално носи името Австро-Унгария.
Потърпевша от немския възход е и Франция. Унизена във Френско-Пруската война и разгромена при Седан, бившата империя се превръща в република и е изтласкана за дълго от европейските дела. Усилията на Париж се насочват единствено към разширяване на колониите в Африка, с тайната надежда за скорошен реванш на Рейн.
Британската политика е ясна – тя се стреми да запази целостта на Отоманската империя като една необходима и естествена преграда за всеки опит на някоя друга европейска сила да се доближи до „перлата в короната“ – Индия. За тази цел британците дори насърчават реформи в Османската империя, защото, според тях руската агресия на юг към Средиземно море може да бъде спряна само от една модернизирана Турция. Подобна е и позицията на Франция, което не й пречи да прониква в Алжир.
Руската политика по отношение на съдбата на Проливите и бъдещето на балканските териториите също е пределно ясно от векове. Руската държавна доктрина е основана на идеята за „Третия Рим“, предопределен да наложи православието върху цялото човечество. Руската империя се изживява като наследник на Византийската, като пазител на православието и единстевн защитник на християнските народи на Балканите.
След като Русия вече е покорила цял Сибир, Петър І доочертава завоевателния модел на империята, отличаващ се с три главни посоки – Балтийско море със Средна Европа, Протоците (Босфора и Дарданелите) и Близкия изток. Това начертание остава непроменено до ХХ в.
Манифестът на Екатерина ІІ от 1769 г. е един от първите официални руски документи, в който догмата за „Третия Рим“ се съчетава с основните начала на панславизма – от една страна се отричат културно-цивилизационните различия между народите от славянско потекло, които се смятат само за племена на една и съща нация, предопределена да се обедини под скиптъра на руските самодръжци, а от друга страна, на редица неславянски народи като румънците, албанците и българите им се приписва безцеремонно славянски корен само поради това, че са се изпречили на пътя на руската агресия.
Тази политика векове наред води до „освобождаването“ на различни части от Османска империя и по-сетнешното им поглъщане от Руска империя. След Украйна и Крим, такава е съдбата на Каваказките народи – Грузия и части от Армения. През ХІХ век идва ред и на дунавските страни да заменят „мюсюлманският“ гнет с друг, православен. Оставени сами на руския натиск, балканските народи без съмнение са преопределени да последват съдбата на кавказките и балтийските народи.
През 50-те години на века руския устрем към топлите морета е спрян от обединените сили на Великобритания, Франция и Пиемонт, които заедно с Турция побеждават в Кримската война. Четвърт век по-късно Петербург получава сладък реванш.
През 70-те години на века новата европейска сила Германия се стреми да диктува цялата европейска политика. За разлика от Франция и Великобритания, обединена Германия е противник на териториалната цялост на Османската империя и става една от главните европейски сили, насъскващи руснаците срещу турците. Според Бисмарк, трябва на всяка цена да се държи Франция слаба и без съюзници на континента, за да не застрашава немският възход. Вниманието на Австрия е нужно да бъде отклонено от немските земи и нейните усилия насочени в друга посока – към Балканите и Адриатика. Германската политика е решена да не допусне евентуален съюз на Англия и Русия, и за целта Берлин решава да подкрепи руските въжделения на юг. Бисмарк бърза да оповести, че Германия няма специални интереси на Балканите и поддържа Русия на Лондонската морска конференция през 1871 г. Благодарение на това руснаците си възвръщат правото на свободно преминаване през Босфора и Дарданелите. За постигане на великогерманските цели Бисмарк е готов да подпомага дискретно и балканските християни срещу султана.
В изпълнение на тази си планове Бисмарк стои в основата на така наречения „Съюз на тримата императори“. Балканската политика на Бисмарк е изглежда невъзможна за осъществяване, тъй като той тласка две съперничещи си сили да завладеят един и същ регион. От своя страна руският цар Александър ІІ се пази да не стане прекалено зависим от Германия, ако се ориентира към по-голяма агресивност спрямо Турция. Новото равновесие пречи на руския цар да прилага непритесняван схемата на Екатерина ІІ на откъсване на определена територия от Османската империя и по-късното й поглъщане след един преходен период на засилваща се хегемония. Александър ІІ е принуден много повече от предходниците си да съгласува своята балканска политика с останалите заинтересувани европейски правителства.
Така или иначе, дипломацият на Бисмарк довежда до размирици в Босна и Херцеговина през 1875 г.. В последствие се стига и до въстания в България, а кланетата в Тракия (Батак и др.) карат Европа да поиска промяна в статуквото на Балканите. При тези условия германският канцлер изтъква, че великите сили трябва да поверят на Русия мандата да накаже Турция за отказа й да приеме волята на Европа. Той дори обещава на руснаците, че ако Великобритания се включи в конфликта на страната на Турция, Германия е готова за военна намеса в полза на Русия.
Накрая това довежда до поредната, 10-та война между Русия и Турция през 1877-78 г.
В опитите си да си гарантира постоянно военно присъствие на Балканите Русия извършва необходимата дипломатическа подготовка преди войната. Подписани са няколко основополагащи документа, които и гарантират трайно присъствие в „освободените територии“. На този етап руската дипломация се стреми към създаването на една голяма и зависима от нея автономна държава, която постепенно да присъедини към себе си. В замяна на това тя обещава на Австро-Унгария друга «освободена» територия – Босна и Херцеговина.
След разгрома на турските войски и подписването на прелиминарния договор в Сан Стефано, Русия си осигурява безсрочната и неконтролируема окупация на България. Противодействието на Австро-Унгария и Великобритания срещу Санстефанския договор обаче носи сериозен риск от повторение на Кримската война от 1853-1856 г. Изправен пред очертаващ се обединен европейски фронт срещу руските домогвания, Александър ІІ решава, че превземането на Цариград, Протоците и техния хинтерланд трябва да се отложи за “по-добри времена” и че дотогава Русия ще трябва да се примири със съществуването на едно васално българско княжество.
Освен това царят се стреми да понамали едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори и да потърси сближаване с Великобритания, която от своя страна е заинтересувана от разхлабването на блока между Петербург, Берлин и Виена.
За да се предпази от възможни неприятни изненади откъм една самостоятелна България, Александър ІІ видимо стига до извода, че за Русия е по-добре да ореже, колкото се може повече българските граници. Така се стига до споразумението, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен министър Солсбъри. Тъкмо тази спогодба предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море. Любопитното е, че в сравнение с Русия и Великобритания, Германия и Австро-Унгария са готови да дадат на българите много повече – според австро-унгарския външен министър Андраши и германския канцлер Бисмарк България трябва да бъде разделена на две, но южната българска държава трябва да има излаз на Бяло море, а западната граница да стига до река Вардар. Двамата държавници предвиждат автономия дори и за земите западно от Вардар. Факт е, че русите се стремят към една обширна българска територия само до момента в който са сигурни че ще я контролират изцяло. Веднага щом разбират, че тя няма да им принадлежи, те побързват да е намалят.
Както и да е, на конгреса в Берлин, където германският канцлер Бисмарк посреща колегите си от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Турция, най-ожесточените полемики не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация. В действителност Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на пет части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на конгреса. Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация.
Изтеглянето на окупационните войски от България не спасява обаче страната от руска хегемония. За всяко по-съществено вътрешно или външнополитическо действие българските правителства, без оглед на партийната си принадлежност, се допитват предварително до руските дипломатически пратеници. Тази практика продължава и дори се засилва след убийството на Александър ІІ от екстремисти на 13 март 1881 г. Неговият син и наследник Александър ІІІ (1881-1894) слага край на всякакви либерални реформи и продължава с неотслабваща сила да се домогва до подчинението на България.
Превратът от април 1881 г. и наложеният режим на пълномощията също стават възможни единствено с одобрението на Русия. Новият министерски съвет, формиран след преврата, е изцяло под надмощието на руски генерали, които започват да се разпореждат в България като със “задунайска губерния”. Първоначалните инциатори на преврата са консерваторите, но скоро те се стряскат от плановете за приватизирането на Българската народна банка от един петербургски банкер и за приоритетното прокарване на железопътна линия, свързваща София с Русе, което е в разрез с Берлинския договор. Именно с помощта на консерваторите младият български княз Александър Батенберг (1879-1886) се отървава от грубата опека на генералите и възвръща през есента на 1883 г. отменената Търновска конституция, която прави от България петата парламентарна демокрация в света.
В отговор Азиатският департамент на руското външно министерство разработва проект за насилственото отстраняване на княз Александър от трона и за замяната му с новия самодържец на Русия Александър ІІІ:
„Ний трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да устроим княжеството на същите тия начала, на които се образува великото княжество Финландия“ (след завладяването на Финландия от Русия през 1809 г. велик княз на Финландия е самият руски цар).
Тези планове се натъкват обаче на все по-неблагоприятни международни условия. На 18 юни 1881 г. Русия, Германия и Австро-Унгария подновяват Съюза на тримата императори, но на 20 май 1882 г. Германия, Австро-Унгария и Италия сключват Троен съюз, насочен най-вече срещу Франция, но потенциално и срещу Русия. Вече подчертано антируски характер има съюзният договор, който Австро-Унгария сключва с Румъния на 30 октомври 1883 г. и към който се присъединява и Германия.
Това са международните рамки, в които българите решават да оповестят на 6 септември 1886 г. Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Блестящата му защита срещу Сърбия, отстранява не само една от най-крещящите неправди на Берлинския договор, но бележи и края на заплашителната руска хегемония. Тъкмо това предопределя и крайната враждебност на Русия спрямо Съединението. За да се възобнови руското влияние в Княжеството руската дипломация прибягва до крайни мерки.
„Няма съмнение – пише Александър ІІІ – че настъпи момента решително да се действува в България“.
На 9 август 1886 г. група офицери-русофили начело с майор Груев, капитан Бендерев, капитан Димитриев извършват военен преврат в София със силите на юнкерите от Военното училище. Князът е изведен през нощта от двореца и принуден да подпише своята абдикация. Превратът, който довежда до детронацията на княз Александър Батенберг, е организиран и извършен под прякото ръководство на руските дипломатически агенти в България.
Разбира се, политическа криза в страната е преопределена не само от действията на руската дипломация или от конкретните действия на военните в онази топла нощ, а е плод и на по-раншното разделение на политическите партии на русофили и русофоби. Има и едно прегрупиране на политическите сили в България след Съединението. Те се делят на две големи групи. Едните са „русофили“ – тези, които са противници на княз Батенберг, поради неприязънта на руския цар към българския владетел. Това са умерените либерали около Драган Цанков, дейци от Народната партия от бившата Източна Румелия, част от офицерството. Те са обединени под лозунга „Без Русия не можем“.
Другата партия е от „русофоби“. Те са привърженици на княза – казионистите от бившата Източна Румелия, дейци на Консервативната партия, групата съединисти около Захари Стоянов и Димитър Петков, привържениците на д-р В. Радославов, останалата част от офицерството. Те са от т. нар. „княжеска партия“ и издигат обратният лозунг – „Без Батенберг няма България“. Има и една група наистина умерени – това е групата около министър-председателят Петко Каравелов – между двете крайни течения. В интерес на истината правителството на либералитеправят опит да подобрят отношениятя с Русия. Каравелов и Стамболов заявяват готовност да се отеглят от властта и да подадат оставка, единият като премиер, а другия като председател на парламента, ако руснаците са склонни да променят отношението си към Батенберг, без да го принуждават да детронира. Но Русия е непреклонна – тя смята Александър І за враг на своите интереси в България.
След като офицерите-русофили свалят княза и го извеждат от страната, те се опитват да сформират едно временно, коалиционно правителство от изтъкнати политически дейци, който да поемат властта. За съжаление на заговорниците, нарочените за министри в това коалиционно правителство не са питани предварително и това несъответствие коства успеха на съзаклятниците. Повечето от обявените министри ( П. Каравелов, Ст. Стамболов, Т. Бурмов, Т. Икономов, К. Величков, Д. Греков, К. Стоилов, М. Маджаров, майор К. Никифоров ) отказват да влязат в правителството.
Нещо повече – и Каравелов, и Стамболов и Стоилов смятат, че напускането на княза е грешка и са против преврата в София. Именно тази съпротива на водещите политици в България в този момент преопределя и неуспеха на преврата.
За да излязат от положението и в опита си да стоварят отговорността за държавните дела на политиците, заговорниците успяват да сформират „на пожар“ вечерта на същият ден едно ново, русофилско, правителство, от хора, които са лесно убедени да поемат властта. За минисър-председател е назначен митрополит Климент, министър на вътрешните работи е Драган Цанков, на външните работи – Христо Стоянов, а военен министър – майор К. Никифоров.
Това обаче не е прието по никакъв начин от противниковата партия на „русофобите“. Намиращият се в този ден в Търново Стефан Стамболов е все още Председател на Народното събрание и като такъв е най-висш представител на държавата. В защита на конституционният ред в страната той се обявява против преврата, мобилизира своите привърженици и организира съпротива на новоназначеното нелигитимно за него правителство на русофилите. Стамболов се свърза с командира на пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, веднага го провъзгласява за главнокомандващ на войските в цялото княжество и му заповядва да организира контрапреврат с поверените му военни части. За контрапреврата са спечелени и гарнизоните в Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Търново, Ловеч, Видин. На 11 август Стамболов излиза с Прокламация срещу преврата. Ден по-късно той обявява княжеско наместничество в състав: Ст. Стамболов, П.Р. Славейков, д-р Г. Странски.
С това България е изправена пред гражданска война.
Кръвопролитието в България е избегнато благодарение на хладнокръвието на Петко Каравелов. Той се обявява против преврата, но смята, че щом княза веднъж е напуснал пределите на страната, то няма нужда да се връща обратно. Умерената му позиция му спечелва довериято и на двете противоположни страни в конфликта. Така се стига до успокояване на страстите и до назначаване на регентство на 12-ти август. То е в състав П. Каравелов, Ст. Стамболов, м-р Никифоров. Същият ден е назначено и ново правителство, също начело с Каравелов. Другите министри са К. Стоилов – министър на външните робати, Ив. Евстр. Гешов – министър на финансите, В. Радославов – министър на вътрешните работи, Г. Орошаков – министър на правосъдието, Т. Иванчов – министър на народното просвещение, майор Ол. Панов – военен министър.
Вътре в контрапревратаджиите също има разногласия, най-вече относно съдбата на Батенберг. Стамболов държи да го върне в страната и полага неистови усилия да го издири нейде по пътищата на Европа. Усилията му се увенчават с успех – българския посланик в Букурещ Начович успява да открие княза на път за родния му Дармщат. Телеграмата на Стамболов застига Александър Батенберг на 15 август в гр. Лемберг (Лвов), на австрийска територия. С нея българския политик моли княза да се върне обратно в България и да заеме трона си.
Междувременно шест полка от южнобългарските гарнизони се насочват срещу детронаторите в София. Част от съзаклятниците бягат, някои са арестувани, а за да се избегне въоръжения сблъсък Струмският и Артилерийският полк са изтеглени от София.
На. 16 август княз Батенберг издава една “Прокламация до българския народ“ с която назначава княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков, д-р Георги Странски. Със същата прокламация е назначено и ново правителство в състав: В. Радославов – министър-председател, Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министерството на финансите, Д. Тончев – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, и полк. Д. Николаев – военен министър.
На следния ден – 17 август. Княз Александър Батенберг се завръща в България. Същият ден той, без да уведоми правителството или Стамболов изпраща една своя телеграма до руския император Александър III с молба, руския самодържец да одобри завръщането му на престола в България. Отговорът на Петербург пристига на 20 август в Нова Загора , където се намира княжеската свита в този ден, е повече от хладен. -
„Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България“
Сблъсквайки се с ясно изразеното неодобрение на Русия, Александър Батенберг сам за себе си взема решение наистина да се откаже, този път за винаги от българския престол. Седмица по-късно – на 26 август 1886 г. Батенберг оповестява доброволната си повторна абдикация. В издадената за целта прокламация князът назначава и ново регентство. То е от трима човека – Стефан Стамболов, Петко Каравелов, полк. Сава Муткуров. На същият ден са направени и някои промени в правителството на Васил Радославов. Самият той остава министър председател и едновременно с това министър на вътрешните работи, на външните остава Начович, а Ив. Евстр. Гешов поема от последния министерството на финансите. Вместо Тончев за правосъден министър е назначен К. Стоилов, а Т. Иванчов заменя Г. Живков при просветата. Данаил Николаев запазва поста си на военен министър.
Още същият ден – 26 август 1886 г., Княз Александър І Батенберг напуска окончателно България.
Изглежда сякаш руският дипломатически натиск постига своите цели – премахнат е ноудобния Батенберг от българския престол. Въпрос на още малко време и усилия е да се наложи някой друг, по-сговорчив на това място или в краен случай, сам руския цар да поеме тъй-тежката българска корона. Пред България е имало два варианта – или да я сполети съдбата на Финландия и да бъде управлявана директно от руската корона, или да си назначи някоя удобна фигура за руски поставеник на българския престол. Това би превърнало новоосвободената ни държава в най-верен съюзник и сателит на руснаците, нещо, което се случва през втората половина на 20 век.
Този неблагоприятен сценарии, със сигурност би задържал стопанското и политическо развитие на страната ни с десетилетия. За наше щастие, българите в края на ХІХ век избират трети вариант – да отстояват държавната си независимост и да не се огънат пред международния натиск. Всъщност тогавашните български политици се възползват максимално от клаузите на Берлинския договор и благодарение на разногласията между великите сили, успяват да запазят своята свобода.
След повторната абдикация на княза влстта в София остава в ръцете на регентите и правителството, които са подчертано националистически настроени. На 1 септември е свикана петата Извънредната сесия на IV обикновено народно събрание. Тронното слово се произнася от регента Стефан Стамболов. Той припомня изминалите събития и очертава държавната политика за излизане от кризата на безкняжието. Народното представителство прави жест на добра воля към руската страна, като изпраща една телеграма с молба за покровителство. Едновременно с това се взема решение за свикване на Велико народно събрание за избор на нов княз. Изборите са насрочени за 28 септември.
На 13 септември в София пристига добре познатия на всички руски генерал-майор Каулбарс. Досегашен военен аташе във Виена, той е назначен за нов руски дипломатически агент в България. На него е възложено да въведе ред в страната и да принуди българското правителство да изпълнява взетите в Петербург решения. Два дни след пристигането си руския барон се заема с налагане на ред, по начин, който само той умее. Той връчва на правителството нота с руските искания. Те са по военному кратки и ясни:
1. Да се отложат изборите за Велико народно събрание
2. Да се вдигне военното положение и да се освободят всички задържани след преврата на 9 август.
Българското правителство е предупредено, че Русия няма да признае за законни изборите и решенията взети от подобно ново Велико Събрание.
Тези искания без всякакво съмнения са грубо вмешателство на руската царска власт във вътрешните работи на една независима държава. Именно като такива те биват възприети и от управляващите в София. Правителството е склонно на известни компромиси и дори отменя военното положения на 15 септенври. Но за отменяне на изборите, насрочени дори преди пристигането на каулбарс в София и дума не може да става. За да се противопостави на този груб руски натиск, българското правителство, в лицето на Начович се обръща към останалите велики сили. Те се обявяват против намесата на Русия във българските дела. Англия и Австро-Унгария са твърдо против, а Германия и Франция запазват неутрално отношение.
На 20 септември Начович връчва на Каулбарс нота, в която пише че българското правителство е склонно да се вслуша в съветите на Петербург, доколкото те не противоречат на Конституцията и законите на страната. Разбира се изборите не са отменени.
През следващата седмица руския „дипломат“ прави една пропагандна обиколка из страната с цел да настрои населението и особено военните срещу правителството и в подкрепа на руските искания. Въпреки неговите усилия, изборите III Велико народно събрание се провеждат в уречената дата – 28 септември – и резултатите са катастрофални за каузата на руската политика в България. Правителството спечелва 420 от общо 590 мандата.
На 1 октомври ген. Каулбарс уведомява правителството с нота, че Русия не признава изборите и смята Великото народно събрание за незаконно. Руския натиск придобива и застрашителни измерение от друг характер – чисто военен. На 13 октомври във варненското пристанище пристига руският военен кораб „Забяг“. Клипера е въоръжен с 12 оръдия и екипаж от 150 човека. Няколко дена по-късно на порта акостира и още аргумент на руската дипломация – „Память Меркурия“ с 18 оръдия и 418 души екипаж. С тези средства Русия се стреми да окаже натиск върху Регентството и правителството.
На 15 октомври 1886 г. в Търново е открита сесията на III Велико народно събрание. Взема се решение да освободят арестуваните по преврата от 9 август офицери и се отхвърля английската идея да се гласува отново избирането на Александър I Батенберг за български княз. Неподаване на руския натсик довежда до напускането на регентсвото от П. Каравелов. На 24 октомври Каравелов подава оставка като регент. Избухват и русофилски бунтове и вълнения из страната – в Пловдивско, Сливен, Бургас и в Северна България, но те са потушени бързо от правителството.
На 29 октомври III ВНС избира за български княз датския принц Валдемар, син на датския крал Християн IХ и брат на руската императрица Мария. Този избор е частична отстъпка от страна на София в името на помирението с руската страна. Но на 31 октомври датският крал от името на своя син отказва предложението. Всички опити за помирение с Русия се оказват напразни.
След оставка на Патко Каравелов, на 1 ноември е избрано ново Регентство в състав – Стефан Стамболов, полк. Сава Муткуров, Георги Живков.
На същият ден е избрана и делегация в състав: К. Стоилов, Д. Греков, К. Хаджикалчов. Тя има за задача да обиколи столиците на великите сили и да престави българския въпрос, както и да се потърси съдействие за избор на нов български княз.
След незначителен инцидент с гавазина (пазача) на руското консулство в Пловдив, на 5 ноември ген. Каулбарс изпраща на правителството остър ултиматум, като заплашва със скъсване на дипломатическите отношения. Ден по-късно руския дипломатически агент в България обявява скъсване на дипломатическите отношения с България. На 8 ноември 1886 г. руските дипломати напускат княжеството.
Великите сили започват да реагират на ставащото в България. Изявления на Солзбъри, на Калноки и на Ди Робилант са сигнал за активизаране на европейската дипломация. В отговор на това руската страна издига своя кандидатура за овакантения престол. Тя е на грузинския княз Николай Мингрели и е обвързана с промени в състава на Регентството и правителството и свикване на ново Велико народно събрание. Кандидатурата е крайно несполучлива, а останалите условия са неприемливи за българската страна. Руското предложение е отхвърлено категорично от Регентството, правителството и депутатите. Срещу кандидатурата се противопоставят и Англия, Австро-Унгария и Италия.
Българската дипломация също демонстрира повишена активност. През ноември и декември българската делегация (К. Стоилов, Д. Греков, К. Хаджикалчов) посещава Виена, Берлин, Лондон, Париж, Рим, Цариград. Българските представители имат среща на най-високо равнище с водещите държавници на света за това време. На делегацията е отказан прием единствено в Петербург. Руският посланик във Виена княз Лобанов-Ростовски заявява че Петербург не признава нито българското събрание, нито българската делегация. Във Виена делегацията влиза за първи път в контакт с принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски като евентуален претендент за българския престол.
През декември Стамболов в опит да разреши кризата дори предлага на румънския крал и на султана да поемат българския трон.
Междувременно като посредник в «Българската Криза» се намесва Високата Порта. Великия везир Кямил паша приема българската делегация, кани на среща също така специалният пратеник на правителството д-р Вълкович и представителя на русофилската опозиция в страната Драган Цанков. Високата Порта иска да постигне помирение на всички политически партии в България и да постигне накякво и международно съгласие по изход от българската криза. Идеята е в духа на турската политика в България след Съединението – да се избягват усложненията, но и да се ограничи руското влияние в България. В неофициалните преговори участват и руския посланик в Истанбул Нелидов и англиския му колега Уайт. Разговорите продължата през януари-февруари 1887 г.
Драган Цанков изготвя една програма за излизане от кризата, наречена „Проект
за мирно разрешаване на българската криза“. Той съдържа 6 точки. Те са в духа на руските предложения и са абсолютно неприемливи за управлаващите в София. Начович отговаря на русофилста емиграция – посредством Вълкович – че опозицията може да получи едно регенско място и два министерски поста в името на националното помирение, но нищо повече.
Преговорите не довеждат до нищо конкретно и са прекъснати.
По същото време в страната продължават русофилските вълнения, започнали още през ноември с бунта на капитан Набоков в Бургас. На 16–19 февруари избухват русофилски офицерски бунтове в Силистра и Русе, начело с майор Ат. Узунов, майор Олимпи Панов, майор Д. Филов, кап. Кръстев. Бунтовете са потушени бързо, а в Черната джамия (дн. храм „Св. Седмочисленици“) са арестувани водачите на опозицията, между които и П. Каравелов, и им е нанесен побой. Има много арести, уволнения, интерниране и емиграция на опозиционни дейци.
На 22 февруари военнополеви съд осъжда на смърт участниците в офицерските бунтове в Силистра и Русе. Екзекутирани са майор Ат. Узунов, майор. Ол. Панов, кап. Г. Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручик Кожухарски, подпоручик Тръмбешки, подпоручик Енчев, подпоручик Т. Кърджиев, подпоручик Ал. Цветков.
Още от края на 1886 г. властта в страната отговаря със създаването на дружинките „България за себе си“ – доброволни сдружения, подкрепящи политиката на Регентството и правителството.
Единствено което може да направи в този момент русофилската опозиция – предимно в емиграция – е да поиска, повторно при това, турските войски да навлезят отново в страната. За целта през март Драган Цанков изпраща специален махзар до Високата порта за турска окупация на България.
Междувременно международната обстановка в началото на 1887 г. се променя и се изостря. По това време за пореден път нараства напрежението между Германия и Франция. Антагонизма между Русия и Англия не престава, а е допълнено и от едно тлеещо недоверие между Русия и Австро-Унгария. През март изтича договора за Съюз на тримата императори. Въпреки демонстрираните приятелски отношения между Берлин и Петербург, не се стига до подновяването му за нов срок. Очертава се ново прегрупиране на силите и се дооформя Тройния съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия.
През същият месец март 1887 г. е постигнато едно „Средиземноморско съглашение“ между Англия, Австро-Унгария и Италия, насочено срещу руската политика на Балканите. С този нов договор се трите държави поемат ангажимент да гарантират статуквото в Средиземноморието и да не допуснат нови сили в района. Това раздвижване на международната сцена помага и успешното за нас разрешаване на българската криза с избора на нов княз.
За целтана 15 март започва и нова мисия на Константин Стоилов в Европа. Препоръката на Стамболов е да не се завръща без подходящ кандидат за български княз. Мисията е била доста трудна, защото е ясно, че всеки нов кандидат трябва да преодолее руската съпротива, а и да получи одобрението на всички останали велики сили.
Идеята на българската дипломация е най-напред да се говори за пореден и последен път с Батенберг. В случай на отказ от негова страна, Стоилов трябва да сондира мнение на други евентуални кандидати за овакантения пост. Вече е имало една вероятна кандидатура – тази на Фердинант Сакс-Гобург-Котски, другите възможни имена са били на ерцхерцог Й. Салватор и на Емил Рудолф фон Шьонах-Каролай.
В края на март Александър Батенберг декларира категоричния си отказ да се кандидатира за българския престол. Действията на българската дипломация се насочват към другите кандидати, като единствения който показва желание е именно Фердинанд. Това го прави най-вероятната кандидатура за княжеския трон. Другите сили са обезпокоени, че Фердинанд би бил прекалено силен проводник на австрийските интереси в София. Затова те побързват да предложат свои кандидати.
Англия лансира за претендент втория син на шведския принц Оскар Карл Август.
Русия хвърля на масата последния коз и играе „ва банк“. Петербург директно предлага да изпрати в България генерал Казимир Ернрот в качеството му на княжески наместник, който да управлява страната до избора на нов княз.
Идеята на Русия е много ясна и говори добре за техните намерения.
Да се наложи начело на властта в страната един руски генерал, с почти неограничени пълномощия. Това или би отложило за неограничено време избора на всеки неодобрен от руснаците кандидат или би довело до избора на самия Ернрот за български княз. Този ход на руската дипломация много добре ни говори, че Петербург продължава да гледа на България, като на „задунайска губерния“ и съвсем не се е отказа да приложи „финландския вариант“ на Балканите.
За да сложи веднъж завинаги край на спекулациите и да парира окончателно руския натиск, управляващите в София правят последната, решителна стъпка.
На 25 юни (7 юли) 1887 г. свиканото в Търново III ВНС избира принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз.
Русия е категорично против избора и го обявява за незаконен.
Франция също е склонна да сметне избора за нелигитимен.
Но другите Велики Сили отговарят уклончиво – Великобритания, Австро-Унгария и Италия заявяват, че биха признали всеки кандидат, стига да отговаря на условията на Берлинския договор. Германия, типично в свой стил, обявява че няма да предприеме нищо без останалите Велики Сили.
На 28 юни правителството на д-р Васил Радославов подава оставка. Назачено е нова правителство на България начело с Константин Стоилов. То е в състав: Гр. Начович – външен министър, Г. Стрнаски – вътрешен министър, Ст. Чомаков – просветен министър, м-р. Р. Петров – военен министър. Правосъдиято и финансите се поемат директно от Стоилов. Този състав на министерския съвет е успех на регенствтото, защото отстранява от властта Радославоо и Николаев.
Новото правителство е твърдо решено да сложи край на периода на безкняжието и да приключи с българската криза.
На 2 август 1887 г. Принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски полага клетва като български княз в Търново.
Няколко дена по-късно – на 10 август – под силен руски натиск Високата порта отправя нота до правителството, с която заявява, че Турция и великите сили смятат присъствието на Фердинанд в България неотговарящо на клаузите на Берлинския договор. Тайно обаче Турция уведомява правителството в София, че нотата е формална и не изисква отговор. С това Високата порта мълчаливо приема присъствието на Фердинанд на българския трон.
След коронацият на Фердинанд за български княз, регенството престава да съществува. Това предизвиква промени в правителството в София. На 20 август е назначено ново, този път начело с досегашния регент Стефан Стамболов. Силният човек в държавата поема постовете на министър-председател и министър на вътрешните работи. Досегашните регенти С. Муткуров и Г. Живков също заемат министерски постове – на войната и на народната просвета. Останалите постове са разпределени измежду досегашните министри: д-р Г. Странски е министър на външните работи, Гр. Начович – министър на финансите, К. Стоилов – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, полк. С. Муткуров – министър на войната.
Последвалото няколко годишно управление на Стамболов преминава под натиска на усилията на руската агентура да подготви почвата за поглъщането на България от Русия посредством цяла поредица от атентати и метежи. Благодарение на поддръжката на Великобритания и Австро-Унгария обаче, както и благодарение на енергичната политика на Стамболов, България съумява да отложи руската окупация поне за половин век.
Победата на националните сили начело със Стефан Стамболов от периода на „Безкняжието“ идва да ни покаже, че дори и оставена сама на себе си, България има сили, разум и воля да се справи сама с всички предизвикателства на новото време. Парадоксално или не, когато са оставени да разчитат единствено на своите сили и когато не са ръководени от чужди сили, българите се справят по-добре.
Народът, наричан презрително от Бисмарк „конекрадците от долния Дунав“, за няколко десетилетия прави един немислим и невероятен скок напред. С това България се нарежда по икономически, а и по политически показатели сред челните страни в света. Този изблик на национална енергия довежда до това да се нарича тогава България „Прусия на Балканите“. Това определение, колкото и да е ласкателно, всъщност не е много вярно – макар да се доближава по стопански показатели до Прусия, в политическо отношение България е много по-напред от източногерманската провинция.
Демократичните основи, идеята за народовластие и волята да си решаваме сами проблемите, без да чакаме чужда помощ, са всъщност това, което полага основите и на тогавашната българска държавност, а и на дешната българска демокрация.
Благодарение на усилията на тогавашните „Строители на cъвременна България“ страната и народа ни избират сами своя път на развитие. Именно поради техните усилия ние не сме станали „руска задунайска губерния“, нито „Финландия на Балканите“.Блянът на възрожденските българи е бил друг – за демократична „Швейцария на Балканите„, за „Свята и Чиста Республика„.
От нас самите, сега и тук, остава да постигнем това, което са ни завещали.
