По втория начин
Тема на това писание е преписването на учениците в училищата.
Или корупцията, за която ни укорява цяла Европа. Или и двете.
Ние в България се борим срещу корупцията в страната си точно така както се борим и срещу преписването на учениците в час. Никак.
Ако се замислим по-сериозно, разбираме че, за нас проблем с преписването на изпит от ученици или студенти не съществува. Имаме си много по-големи грижи, това е извън обсега на общественото внимание. Вълнуваме се от този факт толкова, колкото и от това, че много хора се возят в общественият транспорт без билет. Знаем, че и двете съществуват, но това не ни засяга особено, все ни е тая, да се оправят някак учителите или контрольорите, това си е тяхна работа.
Лошото в цялата тази история е, че нещата са много навързани – ние като общество не можем да се справим с елементарни правила, не можем да решим уж лесния проблем с гратисчиите в автобуса или с преписвачите от задните чинове, а искаме или поне се правим, че искаме да се борим с корупцията в държавата. Няма как да стане.
Защото ние знаем, че нещата могат да станат и по „втория начин“ – „с връзки“, с наши хора, ако трябва и с плащане на рушвет. Все неща, за които знаем, че са неправилни, но прибягваме до тях в труден момент. Смятаме по принцип, че правилата са измислени от някой друг и за някой друг, за всички останали. Дори се чувстваме свободни да ги нарушаваме, ако не са ни удобни и ако не ни грози наказание.
Както обикновено, първопичината за всяко неправилно човешко действие се корени във възпитанието и семейството. Ние сме едно невъзпитано общество, на нас ни липсва домашното възпитание. Още като малки научаваме, че правилата могат да бъдат нарушавани, че може да се постигне някакъв обществен успех, без да е заслужен или заплатен с положено усилие.
Вместо да си научи уроците в къщи, детето преписва на контролното и така се спасява от двойката в училище. След години, детето-ученик става студент и пак така завършва висшето си образование – „по познатия нам начин“. Като възрастен човек вече се вози в трамвая, без билет, но „с повишено внимание“. То/той/тя знае, че правилата могат да бъдат нарушавани, всичко е позволено, дори и забраненото, стига да не те хванат. А ако ме хванат, че съм карал пил, ще дам рушвет на полицая, ако искам да се захвана с някакъв бизнес, ще платя „комуто трябва“, за да си извадя по-лесно и бързо всякакви разрешителни от общината, ще платя някакъв процент, за да получа кредит от банка, ако искам политическо покровителство, ще направя щедро дарение на партията за предизборна кампания и т.н. и т.н., списъка е безкраен…
И така стигаме до по-големите неща. Стигаме и до голямата копупция, до високите етажи на властта. Защото и там хората са същите, и те са като нас, те са едни от нас. И между тях има бивши преписвачи или гратисчии. Хора, който веднъж са разбрали, че правилата могат да бъдат нарушавани, се изкушават да го направят отново, особено ако се чувстват по-силни, на моменти недосегаеми.
Затова в България има копупция. Има „корупция по високите етажи“, има „присвояване в особено големи размери“, има я повсевместно. Тя не е изключение, тя е правило, при нас така се правят нещата – по втория начин.
Ние не се борим с корупцията, на нас тя не е враг – тя е нашата естествена среда, ние така сме свикнали да се оправяме. Не са ни виновни политиците, нито законите. Ние нарушаваме всички правила, до момента, в който ни хванат, после си плащаме или глобата за нарушението или подкупа, за да ни се размине и продължаваме. И така ще е караме докато свят светува.
Или до момента, в който разберем, че правилата ги измисляме самите ние и заради самите нас, че единствено в наш интерес е да ги спазваме.
Моля ви, не давайте на децата си да преписват в час – от там започват всички беди.