или Защо демокрацията съществува само там, където хората имат здрави зъби?
Преди години бях чул изразът: „България е страната, в която може да се определи възрастта на хората по зъбите им …“
Вероятно се има предвид фактът, че по-възрастните хора са с по-лоши зъби. Така е, тъжно, но факт. Обикновено това се обяснява по няколко начина – криза, липса на пари, скъпо зъболечение, бедност, недоимък и т.н. Но според мен не е точно това причината, поне не само.
По-скоро съм склонен да смятам, че просто в страните в които няма демокрация, хората са си с лоши зъби. И обратно – ако видите в някой страна хора с развалени зъби, не търсете там демокрация.
Сигурно и вие знаете какво е да ви боли зъб – неприятна болка, която се обажда предимно вечер, разваля ви настроението, а и на цялата компания, с която сте. Всичките ви приятели ви съчувстват, искат да ви помогнат, но не могат. Колкото и да ви съжаляват, истината е че вас ви боли, а тях – не. И накрая, купона все пак си продължава, но без вас. Вие вече сте навън, сам с болката си, и сте ги оставили да се веселят без да им пречите с досадната си болка от ляво.
Зъбобола е занимание самотно. И индивидуално. Нещо повече – никой не е умрял от зъб (най-общо казано). Тази болка не се предава от човек на човек, тя не е заразна болест. Тя е нещо много неприятно, но само за този, когото го боли. За другите е по-скоро досадно, че им се разваля вечерта и веселието. И дори си казват на ума – „Все пак, сам си е виновен, да се беше погрижил за зъбите си. Негови са все пак, не са мои. Моите не ме болят, защото съм се погрижил за тях.“
И след като разбрахме че зъбобола не е заразна болест, нито се умира от нея, то лесно можем да стигнем до извода, че в държавите, в които общото, общественото, е водещо, то зъбобола, не е „болка за умиране“. Важното е обществото да е здраво (като цяло), а населението работоспособно (като цяло, а не като единици). План гоним, петилетката за три години, какво тук значи някаква си личност.
И така държавата в подобни общества, така наречените „социалистически страни“ се занимава с общите неща, важните болести, тези, които могат да повлияят на цялото общество – някаква епидемия, грип, холера, туберкулоза. За диктатурите подобни болести – масовите – са приоритет, не и „индивидуалните“. Зъболечението е оставено на всеки индивидуално – той си знае какво и как го боли, да се лекува, както и когато прецени сам.
Ако таково е положението при диктатурските режими, които наричат себе си „социалистически“, то каква е разликата при другите държави, които наричат себе си демократични, „отворените общества“? На пръв поглед няма голяма разлика – и там държавата се грижи за „общите болки“, а гражданите – за „индивидуалните“. Но има нещо друго – там не държавата управлява своите граждани, а обратно – те, гражданите, управляват своята държава.
Цялото обществено устройство е обърнато с главата надолу (според нашите представи) – човекът е най-отгоре и правителството е под него. Там министрите са наистина „слуги на народа“, каквото означава буквално думичката. А тези хора – гражданите на демократичните страни – преди да се захванат със „обществените проблеми“, са решили своите си, лични такива, включително и здравословните.
Хората там, преди всичко са съзнателни, разумни и отговорни. Най-вече към себе си, после към семействата си, след това и към цялото общество, а накрая и към държавата, в която живеят. А когато са отговорни към себе си, хората, първо се учат добре, после вземат добро (за техните умствени и финансови възможности) образование, после работят добре и съвестно работата (която са заслужили с образованието си). Работейки съвестно в едно справедливо общество – където благата се разпределят според индивидуалните качества и умения на всеки работещ, тези същите хора, успяват да спечелят достатъчно пари, за да си позволят добро зъболечение. Не че там е евтино – не, напротив, много по-скъпо е. Но хората знаят, че болката е по-голямото зло, че цената няма значение, когато става дума за твоята болка, за твоята усмивка, за твоето лично щастрие, в края на краищата. И че ако ти не внимаваш за тези неща, няма кой друг да го направи вместо теб. Зъболечението, както зъбобола, е занимание самотно и решението дали да го правиш или не си е твое лично решение. Ако си съвестен и съзнателен човек – ще кажеш „Да“, ако не си … ще знаят на колко си години по броя на зъбите ти.
А когато има едно общество съставено от, подобни съзнателни и отговорни към себе си хора, за които усмивката им и личното им щастие са толкова важни, то трудно можем да си представим че те ще позволят някой друг да им диктува как да е устроен собственият им живот, дом, град и общество. Бидейки вече икономически и духовно независими личности, те си позволятват да си устроят обществото според собствените си представи за удобство, сигурност и благоденствие. За тях индивидуалната свобода (дори и дали да си лекувап зъбите или не) е висша ценност. А най-добрата система на държавно устройство за гарантиране на индивидуалната свобода е демократичната система на управление. И затова тези хора – със здравите зъби – предпочитат да живеят в демокрацията. Те това искат в собствените си страни и си я пазят.
Съответно, хората с лоши зъби са на обратният полюс. Не можем да очакваме от хора, които са немарливи към себе си, към собствената си усмивка, да се отговорни пред цялото общество и да изградят „идеалната държава“. Те си остават мърлячи, и това е. Каквато им усмувката, такава им и демокрацията – озъбена, некрасива и с лощ дъх.
Затова и демокрацията май вирее само там, където хората са отговорни, имат достъчно съзнаие и разум да се грижат първо за здравите си зъби, а после за общественото усройство.
