DeLaRea.net - блог на Антони Де ла Реа - по света и у нас

Темата от последният ми постинг - тази за филма “Mine your own business“, за влияенето при вземането на едно или друго решение, ме подтикна да мисля върху лобирането. Когато казваме “лобиране”, най-често си мислим “ходатайство”. За използване на лични връзки, с които да въздействаме върху един или друг предствител на властта. Къде точно е тънката граница между едното и другото?
Лоби означава преддверие, коридор, рецепция, а известното му значение идва от названието на преддверната зала, в която активните граждани са пресрещали членовете на долната камара на английския парламент преди заседание, за да разговарят с тях.
Разликата между ходатайство и лобиране обаче е доста голяма. При ходатайството един човек в нужда търси “връзки” - роднини, приятели, “селски” - за да си реши някакъв личен проблем. Да не му вземат талона, ако са го хванали да шофира пил, да не служи синът му в еди-кой си войски, ами в други, да уреди дъщеря си “да учи за студент” и т.н.
За да постигне тази си цел човечецът е готов да си заплати нещо на услужливият чиновник - държавен или общински служител. И така се стига до корупцията. Един дава пари, друг ги взема, за да не се изпълни някакво законово решение или то да бъде изпълнено по начин, удобен за плащащия.
При лобирането е друго - там не се въздейства при изпълнението на някакъв закон, а се въздейства при измислянето на закона. Т.е. ходатайството е натиск в/у изпълнителят, а лобирането - в/у законодателят.

И разбира се, основната разлика е че ходатайството се извършва винаги на тъмно, а лобирането - е, поне, не винаги на тъмно. И колкото по-развита е една държава, колкото по-демократияно е едно общество, толкова по-явни са начините за лобиране.

Темата е доста интересна - поне за мен - и ако искам да я огледам отвсякъде, ще се наложи да напиша цяла статия, или дори няколко. Защото един постинг в блога е определено кратък за нещо повече от мнение. Така и направих - написах една такава статия и я публикувах в “Bulgarian Post” . Ако искате да научите нещо повече, ще трябва да я прочетете там, че тук няма място.

Ето това бе един пример за лобиране, май? :-) 

Ако не знаете - има една такава фирма в Казанлък. Преди да замина за Израел даже бях нейн търговски директор. Тя се занимава с почистване и да ви призная, опита от там, много ми помогна да направя своята “Cleanika” в Тел Авив.

Темата на този постинг обаче е съвсем друга - не става дума за почистване, а за екологията като един лукс, който не винаги можем да си позволим.

Вчера един приятел ми показа един филм. Документален. Гледах го в арена - не киното. Казва се “Mine your own business”. Стори ми се интересно и даже го догледах до края.

Там ставаше дума за един английски журналист (кореспондент на известен британски финансов вестник), който се разравя в историята на една златна мина в Карпатите. В някакво забравено от бога село са се сблъскали интересите на една компания за добив на ценни метали и на една, да я наречем, еко-организация.

Разбира се, у нас, като кажем ЕКО - това звучи гордо. Природата ни (където я има)винаги е била наша гордост (поради липса на нещо стойностно, направено от нас самите). И затова, когато тук говорим за опазване на околната среда, казваме или добро или нищо. Аз самият съм бил много голям фен на еко-движенията още от 80-те - “Грийнпийс”, германската Зелена партия, нашата такава - аз и бях член в началото и даже си спомням как Мони Паси се появи на конференцията с един домашно плетен пуловер. А, помня даже и Амадеус Кръстев - ако знаете само колко беше слаб тогава! Но стига спомени, да ви кажа за филма.

Та, този англичанин (ирландец, всъщност) се заинатява и иска да види кой наистина е прав - гадните капиталисти, дошли да ограбят златото и труда на бедните туземци или достойните екоактивисти (филантропи - швейцарка и белгийка, живеещи в Букурещ). Увлечен от проблема, журналиста се озовава със своята камера първо в Мадагаскар, после в путинята Атакама, Чили. Навсякъде едно и също. Беднотия до шия, някакви хора там се чудят как да свържат двата края, оказва се че има някакво находище на нещо, идва един чужд инвеститор да го разработва и след него - идва едно НПО, което започва да протестира срещу разрушаването на “традиционното земеделие”, например. Ясно е че за традиционно земеделие в Атакама или в Карпатите може да се говори в много условно наклонение. Докато за глада по тия места - няма нужда да се дават примери, те са ясни.

И се чудя, аз като зрител, къде е истината. Разбира се, всеки от вас може да каже: “Стига и ти, гледал си един филм, “поръчан”  от минната компания, какво се палиш чак толкова”?

Паля се защото ако е така, то това е много плоско, много едностранно. Мразя едната гледна точка, искам повече, нека аз да си реша коя е точно моята.

Че планетата е мръсна - мръсна е.

Че третият свят е беден - ами беден е, какво да направим? Ми. трябва да стане богат, трябва да се развива, трябва да се работи. А как да стане това без индустрия?

Добре, кой е виновен за бедноста и мръсотията? Индустрията ли? Ами, без нея сме за никъде. Тогава? Сигурно трябва тази индустрия да биде по някакъв начин обуздана, да бъде екологизирана - хем да дава поминък на хората, хем да не разрушава околната среда. ОК, речено сторено - закони, правителствени споразумения, протоколи от Киото и т.н. Проблема обаче остава. Където се появи един голям инвеститор - дори и у нас - след него се появяват еко-защитници с транспаранти.

Ако не сте чували за такива ще ви дам жив пример - в Северозападна България има множество нови НПО-та , които протестират срещу (внимание) монтажа на вятърните електроцентрали! Е, това ако не е парадокс!

Не знам за вас, ама аз започвам да си мисля че има някаква организирана престъпност срещу бизнеса. И еко терора на всякакви пишман-антиглобалисти има идея не толкова да опази планетата Земя, колкото да шантажира предприемачите, докато им дадат няколко милиона. В залено, за да са еко. След това тези пари се влагат в някоя нова акция, пак протести, пак обезщетения и така нататък…

А ония хорица - индианците от Атакама, малгашите от Мадагаскар, или нашего брата - румънците от Трансилвания ще има да си чаааакат. И докато чакат да стане чудото, ще бачкат пак, разбира се, къде ще идат. За местния богаташ, много ясно. Той пък е много доволен - няма друг работодател освен него, колкото и малко да плаща, няма значение.

И така се получава един омагьосан кръг. Бедният, не стига че няма какво да работи за да забогатее, ами и живее и в мръсотия. А богатите, не само че живеят на чисто, ами са си измислили тарикатски начин за правене на още пари - регистрират си еко организации и живеят от рекет, както други от рента. Ето ви далавера, какво чакате?