DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

Чували ли сте за Ален Селимович? Знаете ли кой е този човек и с какво е известен?

Това е един (бивш) депутат в парламента в Сърбия. Известен е с това, че сигурно е единственият парламентарист, осъден за гласуване с чужда карта в пленарна зала. Прегрешението му е еднократно гласуване през 2004-та година. Присъдата му е една година и два месеца затвор, както и забрана да бъде избиран в парламента или общината за 8 години.

В Полша преди също се е гласувало с чужди карти, но сега тази практика е криминализирана. В зависимост от тежестта на прегрешението наказанието е от 5 месеца до 3 години затвор.

Какво е положението в нашата мила родна страна? Няма как да се преброи колко са гласуванията с чужди карти и няма как то да се докаже юридически, тези неща не са отразени в стенографските дневници. Но пък са отразени повече от добре в медиите и те ги показват на всички. Попаднах наскоро и на едно изследване на Лилия Стефанова по този проблем.

Тя твърди че в 36-ия парламент – 2,20% от гласуванията са гласувани без кворум. Малко по-нисък е процентът в 37-ия парламент – 0,48% и рязко се засилва в 38-ото НС, където достигат 40,04% гласувания без кворум. В 39-ия парламент цифрата е 48,19%. За съжаление сегашният 40-ти  парламент има най-много нарушения на кворума. За първите две сесии гласуванията без кворум са 64,66%, а за третата сесия – 60,12%.

Няма какво да добавя кън това. Освен може би че е крайно време да се спре с тази „игра на карти“ в Парламента.

Днес май се роди една нова крилата фраза в българската политика. Тази за „кебапчийските котараци“. Каза я Петър Стоянов по повод на тези, които напускат своята политическа формация за да се присъединят към друга, по-апетитна.

Сигурно този „изпуснат“ израз ще се превърне в един от запомнящите се в иначе засега скучноватата предизборна кампания. Ама то май, винаги така става, когато някоя истина се произнесе на висок глас.

Има ли политически котараци (или мацки) на нашата сцена? Има, с лопата да ги ринеш. Именно от такива се и формират всички нови политически субекти, гръмко назовали се партии. Всяка поява на нещо ново е вълнуваща, загадъчна и разбира се, многообещаваща. За първите в пирамидата. Как да не се присъедини човек към нещо такова? Ами ако там му е късмета?

Е, после се оказва че не е точно така, че и този път няма нещо ново под слънцето. И същите тези хора, след някой и друг сезон сменят трупата. Шоуто трябва да продължи все пак.

Преди точно една година в Израел имаше нещо подобно. Парламентарни избори през март 2006-та, тогавашният премиер Ариел Шарон в навечерието им сформира една нова политическа партия – „Кадима“ (Напред), от свои приятели и съмишленици. Благодарение на личната си харизма генерала събра около себе си много хора – политици и симпатизанти. Изборният му успех бе в кърпа вързан. Въпроса бе не  „Дали“ а „С колко“. А после – един здравословен проблем на лидера и всичко се промени. „Кадима“ спечели една пирова победа, Израел загуби една война, избирателите се чудят това ли бе промяната която искаха, а политиците се оглеждат за някоя нова политическа звезда.

Така че, „политическите котараци“ съвсем не са наш български патент. Това поне ни успокоява.

Случаят с поведението на нашите войници в Ирак може да изглежда странен или дори скандален, но всъщност не е нито едното, нито другото. То е нещо повече – то показва какви сме си всъщност. Тъжната констатация е, че ние сме такива – народ от хора, за които да обидиш, нагрубиш или дори да напсуваш другия, не е нещо необичайно.

А пък ако тоя другия е някакъв „мангал“, който не ти разбира езика – още по-лесно. Какво ти пука? Даже си мисля, че този който е заснимал клипа и го е поставил в нета, не го е направил с цел да предизвика скандал, ами по-скоро обратното. Да се покаже, да се изфука, едва ли не. Вижте ни какви сме страшни, колко сме голяма работа, можем да си правим каквото искаме и няма кой да ни каже „копче“, никой не може да ни направи нищо. Защото ние сме си „таковали майката“, не ни пука от нищо и ако някой ни се изрепчи, ще му „таковаме“ и неговата.

Тези войници – българските войници, които са в Близкия Изток, не са по-различни от всички нас в България. Те са същите като нас. Те са и същите които ходят на стадиона да гледат футболни мачове, които шофират без да си слагат предпазните колани, които възпитават децата си, така както умеят.

Че ще имаме проблеми с войсковите контингенти, които изпращаме зад граница, си пролича още с първата мисия. Тогава в Камбоджа, повечето наши жертви бяха дадени от злополуки или от слаба дисциплина, а не от сражения с неприятелят. От тогава положението доста се промени, но едно остана неизменно – манталитетът ни. Той не се променя с влизането ни в НАТО, с влизането ни в Европа, . Той може да се промени само с много усилия, с много възпитание, с много личен пример. Но къде са тези, които да го дадат този личен пример, къде са нашите духовни водачи? Начело на държавата ни ли, начело на църквата ни ли, начело на армията ни ли?

На никое от тези места.