DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

От малък едно нещо ми се е набило в главата от разни документални филми, които съм гледал тогава за Октомврийската революция в Русия през 1917-та година.

Как първият закон, който е приела новата съветска власт е „Декрета за земята“.

С него земеделската земя се отнема от едни собственици и се дава на други. После се оказа, че първият закон всъщност е „Декрета за мира“ – какво земеделие, ако няма мир в страната. Факта обаче остава – собствеността върху средствата за производство, а земеделската земя е именно такова – е една от първите грижа на една съветска, социалистическа власт. Ако държавната власт успее да сложи ръка на тази собственост или да ограничи свободата на собствениците им, то тази страна постепенно се превръща в социалистическа.

Това е ясно, но не е ясно нещо друго.

Защо един век по-късно, в една страна с претенции за демократична форма на управление и за пазарна икономика, парламента приема един закон за земеделската земя, подобен на този „Декрет за земята“?

Защото как иначе можем да тълкуваме едно поправка в закона, който задължава собствениците на земя да я продават преди всичко на арендаторите? С най-добрите намерения да е направен този закон – комасaция, уедряване на масивите и т.н., това не оправдава по никакъв начин едно ограничаване на правата на собствениците.

А свободата Сaнчо, е велико нещо.

Случаят със задържането на бившият шеф на „Топлофикация“ Валентин Димитров започва да става емблематичен. Той дава ясна представа за състоянието и на съдебната ни система и за широка рекламираната борба с корупцията или с организираната престъпност в България.  Не съм сигурен дали има такава. Сигурен съм само, че и това дело ще измине по добре познатато ни русло на досегашните дела. Някой се арестува шумно, полицията отчита колко добре си е свършила работата, после прокуратурата започва да повдига обвинения, постепенно делото вместо да се води в съдебната зала се прехвърля по страниците на медиите. Доказателствата и пледоариите са изместени от интервюта и изказвания под светлината на прожекторите, медийните изяви изместват съдебното производство. Накрая се оказва че няма доказателства за вина, обвиняемият е освободен, оправдан и невинен. И така до следващото „Дело N:…“

Защо така става винаги? Защо няма осъдени за корупция или за пране на пари в България? Толкова ли е безсилна системата за справяне с подобни дела? Или адвокатите са по-умни от прокурорите?

Има и нещо друго, което си мисля специално по повод на Валентин Димитров. Защо именно той бе арестуван? Защото управляваното от него дружество от една страна се оказа пред фалит, от друга страна бе атакувано за неправомерно високи такси, събирани от клиентите си. И от трета страна се оказа че има една сума пари, голяма за нашите стандарти, която се съхранява в чужда банка, на сметка на управителя на дружеството или на свързани с него лица. И всеки разумен човек започва да си прави сам връзката между тези факти – злоупотребата с високите цени на парното, липсата на едни пари в дружеството и появата на други пари (или същите) в личните задгранични сметки. Само че това не е достатъчно за едно дело.

Каква е нашата евровизия? Имаме ли такава?

Не става дума за едноименният песенен конкурс. Там работата е ясна – нашите са най-добри и като нищо ще спечелят наградата. Нека, дано, пожелавам им го. Но не говоря за това.

Говоря за нещо друго – за представа за нашето евробъдеще. Имаме ли такава, каква е тя точно, добра ли е или не тя за нас и за мен? Има ли някой в страната, която да знае какво правим от тук нататък. Защото досега беше ясно и може би лесно – влизаме в Европа и това е. Като влезем там, ще се оправим, няма начин. Е, влязохме в Европа. И какво сега?  Да, страната се развива, нещата постепенно се променят към по-добро, има едно европеизиране. Но всичко става много бавно, много мъчително, а за някои неща даже и по-зле.

Затова и ми беше интересно дали ще видя един или няколко политици, които да кажат: „Ето, направихме всичко възможно и постигнахме своята цел. Вече сме в НАТО и ЕС. Сега вече правим това и това …“

Днес мисля че открих нещо, което да ми даде отговор на моето търсене.

Бях на едно събиране в гранд-хотел „София“. Там СДС представяше своята програма за бъдещото развитие на страната ни в Европа. Разбира се, всичко това в контекста на предстоящите избори за евродепутати. Бихме могли да кажем че това е просто една предизборна кампания, един PR за привличане на общественият интерес. Но не е само това - синята партия не започва да прави кампания, тя започва да прави политика. И това засега разликата между тази и другите партии. Тази политическа формация – СДС – като че ли първа успява да изгради своя евроизия, своя ясна представа какво трябва да правим сега в Европа, за какво се борим след януари тази година. Лично на мен целите които се представиха – като цели на партията и страната в Европа – ми харесаха. Хареса ми, че за първи път се намери някой който да изрече думата „свобода“. Крайно време беше, май.