DeLaRea.net - блог на Антони Де ла Реа - по света и у нас

    Сигурно и вие сте забелязали че, винаги когато има избори в България, все някоя от партиите ги печели. Понякога левите, друг път десните, а ДПС винаги. Не знам дали пък не е крайно време вече и ние (хората) да спечелим един път изборите в тая държава.

  Възможно ли е наистина нещо такова? Да има едни такива избори, след които всички да си кажем: “Ето този път, можем наистина да сме доволни”!
  Възможно е, разбира се.
  Трябва да започнем да си избираме свестни хора за управляващи.
  Нямам нищо против политическите организации. Партия не е мръсна дума, политиката не е курвенска работа, и не всички политици са маскари. Такива са само някои от хората, които правят политиката.
  Не за друго, а защото превръщат доверието на избралите ги в професия, някакъв тарикатски занаят за печелене на лесни пари. Гледат на управленският си мандат като на една по-дълга игра “Стани богат”. Влизат в политиката с идеи за промяна, а излизат с бюра за обмяна.
  И така постепенно компрометират цялата идея за демокрация и свободни избори. Правят така, че заради тях губим доверие във всички, решаваме че изборите, а и демокрацията въобще, май не си струват усилията. Когото и да изберем, все тая. А не е така. Сигурно има и честни хора, въпрос на избор и правилна преценка.
  Добре де, ако е така, как да разпознаем едните политици от другите?
  Много просто, “по делата им ще ги познаете”, както пише в дебелата книга.
Познаваме ли политици, които са вечни лидери в своите партии, тип еднолична фирма? Познаваме.
Има ли политици, които се имат за единствени и непогрешими, и за които думата оставка е лична обида? Има, сещам се за няколко.
Съществуват ли политически партии, които ако лидерът им, не дай си боже, умре внезапно, ще се разпаднат, преди да е минало погребението? Съществуват, даже и нови се появяват.
А демократи, които смятат че “демокрация” е само, когато демократите са на власт? Да, има един такъв.

  За тях става въпрос. Не ни трябват повече такива, забравете ги. Трябват ни хора, които да мислят първо за мене и за тебе, а след това за себе си. Гладен ли съм, жаден ли съм, харесва ли ми живота, стигат ли ми парите, за какво мечтая?
Искам да гласувам за човек, който не е забравил гладните години, нито си мисли, че е хванал Господ за шлифера, щом е станал депутат.
  Някой, когото наистина ще го е срам да гласува с чужда карта в Парламента. Някой, когото няма да го е срам да пее химна на обществени места или да каже: “Сбърках, простете, съжалявам, подавам оставка”.
  Ще ми се моят избранник да не нарича България “тази страна”, нито да ми внушава че “ние сме малка държава и от нас нищо не зависи”. А от кого другиго зависи собственият ни живот, ако не от нас самите?
  Възможно ли е да имаме един човек във властта, който да не фен на Веселин Маринов и на Чакърдъкова, а да предпочита Боно или Ал ди Меола? Сигурно, не може да няма поне един такъв.
  Нека започнем да сме по-придирчиви към нашите избраници. Да не забравяме че, все пак държавата е само инструмент на обществото. Тя е наша частна собственост. На мене и на тебе, на гражданите, не на министрите или депутатите. Те са наши работници, ние им даваме заплатите и трябва да внимаваме, какво точно правят, за да ги заработват. Гледат ли си работата или се скатават?
  Трябва да изискваме от тях пълна прозрачност за техните управленски решения. Да знаем кой какво е решил, кой какво е направил или не е. Защото за тези решения, тези техни действия или бездействия ще плащаме ние, не те.
Трябва да свикнем с мисълта че, политиката е един вид услуга, която ние ползваме. И че ако цената за нея е твърде висока или изпълнителят не е достатъчно съвестен, трябва да реагираме, без да се притесняваме. Защото на нас, гражданите, това ни е работата.
  Ние имаме подписан един договор, обществен договор, в който ясно се казва кой кой е, какви права и задължения има всяка страна. Властта принадлежи на народа, който си избира изпълнителна власт. А на изпълнителната власт това и е работата, да изпълнява. Е, ако не е много изпълнителна, гражданите ще трябва да я заменят с друга, по-изпълнителна.

  И когато някога, колкото по-скоро, толкова по-добре, това наше желание за граждански контрол над политическата власт стане факт, когато избраните от нас политици спазват законите, които сами са измислили, когато нашите водачи ни водят напред, а не ни управляват, тогава можем да кажем спокойно: “Ето този път, можем наистина да сме доволни”.
  И да сме спечелихме (от) изборите.
  Дано да е по скоро.

Вече сме 2007-ма година! И днес слагам тук нещо старо и добро. То е посветено на разширяването на Европейският Съюз. Казва се:

   Европа - последният да затвори вратата

  Ние сме горещи привърженици на разширяването на Евросъюза само до момента на приемането ни. След това - не, даже напротив. Защото не е достатъчно ние да сме вътре, трябва и още нещо - другите да са от вън.
  Освен всичко останало, Европа е един обмен на пари между различните страни. Всяка държава прави своите вноски в общия бюджет. Разбира се, богатите дават повече, а бедните по-малко. И също така, всяка държава ползва част от този бюджет. Разбира се, сега пък е обратно - бедните вземат повече от богатите. 
Идеята е тази система на скачени съдове да доведе до постепенно изравняване на стандартите, премахване на различията в страните-членки. Достигане на всеобща благоденствие и задоволеност. Когато всички ще са достатъчно богати. Това обаче е невъзможно, ако Съюза се разширява до безкрай.
  Всяка новоприета държава ще е по-бедна от досегашните членове и ще взема повече от колкото ще дава. Това от своя страна ще дърпа назад икономиките на развитите страни, а от там и цяла Европа. Накрая клонът просто ще се счупи.
  Фактът, че България ще бъде приета в комплект с Румъния е вече неуспех на нашата дипломация. Тя е породена преди всичко от наши си, вътрешни проблеми и забавянето на целия преговорен процес. Но именно в ръцете на дипломатите ни е да не повтарят подобни стъпки.

  От тук насетне наша неизменна задача е да спрем или поне забавим много процеса на разширяване. Той вече не ни е необходим, той би бил вреден за нас. Сега сме от бедните, които вземат повече от колкото дават. Колкото повече можем да усвоим от парите на еврофондовете, толкова по-скоро ще станем от богатите. Но няма да е толкова скоро. И е по-добре за нас да не делим тази сума с други, още по-гладни. Всяка новоприета страна ще взема от европарите, които иначе бихме взели ние. Дори нещо повече, ще се наложи и ние да плащаме от отънелите си джобове.
  Ние, българите, добре си знаем дали сме готови за прием. В Брюксел също го знаят. Но и ние, и те знаем, че ще бъдем приети, а и защо именно - така ни бе обещано. А ние много държим на обещанията, особено чуждите.
  Процесът на разширяване започна след еуфорията от падането на комунизма в Източна Европа и тогава изглеждаше не само логичен, но и естествен. Както приемането на източно-германските провинции в федералната република. Ако си спомняте, в самото начало имаше някакви условия за това, че страните- кандидатки за членство, трябва предварително да са постигнали определени икономически условия, вече да са си стъпили на краката сами, а не да висят на врата на останалите. След няколко години се видя, че това е практически неизпълнимо и тези икономически условия лека-полека се забравиха. Защото решението за разширяване на Европейския съюз бе политическо, а не икономическо. На Запад решиха, че е по-важно да приобщят източните си съседи към Съюза, без значение от цената, която ще се наложи да платят.
  Тогава именно на нас ни бе обещано приемане в клуба на богатите.  

  Така Европа започна да става първата глобална държава.
  Макар не всичко по общата конструкция да е още готово, общата картина вече се оформя. И хората, които вземат решенията в Брюксел се оказват с доста власт, дори повече от колкото би им се искало на някои страни- членки. В желанието да си я увеличат още повече, тези хора са склонни да разширяват Евросъюза до безкрайност. Защото по този начин ще има повече пари за разпределяне и този, който е разпределителят, ще е всесилен. Много повече от всеки държавен глава на която и да е европейска държава. Сблъсъкът на интереси доведе до известни търкания между централната власт и някои национални правителства, дори се стигна до отхвърлянето на толкова важната за всички обща европейска Конституция.
  И това при 25 страни-членки. Какво ли щеше да е ако са 52, колкото са в Европейския футболен съюз (УЕФА)? Натам ли отиваме? И какво искаме всъщност?
  Защото с приемането на нашите два братски народа от Балканите, броят на членовете ще е вече 27, а поне още една дузина държави искат да станат членове.     Нека ги видим само кои са те?
  Обичайните заподозряни са както винаги на Балканския полуостров. 
Това е едно странно място, където, кой знае защо, всеки народ има по две или повече държави.
  Турция и Северен Кипър, Хрватска и Македония, Босна и Херцеговина, Албания, Сърбия и Черна Гора, Молдова.
  От тази цялата балканска компания, май само Хрватска хваща окото. И техният случай е като нашия, само че с обратен знак. Пак поради политически причини приемането им бе забавено, въпреки стабилната им икономика. Режимът на генерал Туджман бе обвинен в недостатъчно съдействие на трибунала в Хага. Сега след като г-жа Дел Понте е повече или по-малко задоволена, приемането на Загреб е почти решено.
  За другите кандидати какво да се каже? Или добро или нищо. Която и от тях да влезе в Съюза, ще внесе повече проблеми, отколкото решения.
  Албания изобщо не може да бъде сочена за пример като европейска държава.
Нито пък Молдова.  Босна и Херцеговина не напразно се пише с две думи. Там си има обособени хърватски(католически) и босненски (мюсюлмански) кантони. Това не я прави да прилича на Швейцария на Балканите, даже напротив. Отделно съществува и така наречената република Сръбска Крайна, населена със сърби, православни християни. Подобно е и в Македония. Албанците от западната половина на страната искат автономия, както вече се случи в Косово. Поради неустановения правен статус на Прищина не е добро и положението в Югославия. Там не се знае за колко държави става въпрос. За Косово е ясно, че искат пълна независимост, но и в Черна Гора не е по-различно. Там дори са с друга валута - директно приеха еврото. А има и Войводина.
  Изобщо в целия район положението е само привидно спокойно. Ясно е, че дори границите не са толкова твърдо установени. Въпрос на време е новата вълна на нестабилност. Освен икономически и политически, тези страни имат и чисто етнически проблеми.
  Това хич не помага за едно скорошно присъединяване към евроструктурите.
Другият потропващ на входната врата е Турция. Скоро четох в “Bulgarian Post” какво светло бъдеще й се предрича. До средата на века ще стане икономическа супер-сила с размерите на страните от Г-7. Много се радвам за съседите. Поне тях да не ги мисля. 
  Ако обаче Турция влезе в ЕС, тя ще се превърне в един общ наш проблем. С население като българското, само че умножено по десет, тя ще иска същите грижи като българските, само че умножено по десет. В Брюксел ще наложи да си имат работа с един вечно искащ, претенциозен партньор. А ако нещо му се откаже ще се вдигне шум до бога, че има религиозна дискриминация. И защо тия всичките усилия? Само за да изместим външните граници на Европа в Кюрдистан? Не, благодаря.
  Едно евентуално приемане на мюсюлманска Турция ще изисква и баланс от някоя друга подобна страна, само че с преобладаващо християнско население. Католиците свършиха, останаха православните. Украйна е подходяща за целта, тъкмо ще я извадим от руската орбита веднъж завинаги. А защо не Грузия или Армения. Или направо всичките.
  Освен това ако сега се каже “да” на Турция, как утре ще кажем “не” на другите, след нея?
  Имам предвид страните от Магреба. Мароко, Алжир и Тунис са все бивши френски колонии, връзките с метрополията не са били прекъсвани истински. Тези три страни винаги са искали подобно членство и никога не им е било отказвано твърдо. Само им е бил отлаган отговора. За жалост това прилича на отлагането на ходенето при зъболекар. Не съм чувал някой да е оздравял така.
  Ако тръгне в тази посока Европейският съюз скоро ще престане да бъде и европейски, и съюз. Ще се превърне в една аморфна маса от средиземноморски държави, неспособна да вземе важни решения за себе си и света около нея.
  Не това искаме ние.
  За нас Европа на 27-те е достатъчна.
  И по-голяма тя не ни е нужна.

Антони Де Лa Реа
 Bulgarian Post
25.03.2006.