DeLaRea.net - блог на Антони Де ла Реа - по света и у нас

  Днес е 10-ти януари. Сякаш неусетно минаха цели десет години от зимата на нашето недоволство. Една такава кръгла годишнина винаги е добър повод да се направи равносметка. Вероятно всички днешни издания ще са пълни с подобни материали. Какво е било, как е станало всичко и защо. Интервюта с позабравени лица, спомени на участници, снимки от старите ленти.
  Ето какво помня аз.

  По времето на социализма в София нямаше събития като тези в Будапеща през 56-та или в Гданск от август 80-та. Участието ни в Пражката пролет 68-ма, пък бе от грешната страна на барикадата.
  Затова и когато над източна Европа задуха “вятърът на промяната” в краят на осемдесетте, ние не бяхме готови за него. В другите соц. държави, като че ли хората предварително знаеха какво искат и само чакаха сгоден момент за действие. Оставени сами да решават съдбата си, веднага тръгнаха в желаната посока. При нас това, някак си, не стана. Нашата демокрация се роди от процеси, силно повлияни отвън. Tя дойде малко изневиделица, и сякаш нежелана от всички в страната. В България нямаше единомислие по въпроса, какво да правим с така връхлетялата ни свобода.
  Страхът на едни победи надеждата на други.
  Нашата нежна революция бе много нежна и твърде малко революция.
  И затова на българската демокрация и липсват първите седем години. Kакто на всички, това още и личи. 

  Наложи се да чакаме до януари 97-ма, за да видим истински граждански протести. Уморени и обезверени от тъпченето на едно и също място, останали без сили и без пари по средата на прехода, ние решихме, че наистина е време комунизмът да си отиде.
  През периода 1989-96-та година страната ни тъпчеше на едно място, имитирайки някакви реформи. Накрая неизбежното се случи - управляващата социалистическа партия се срина, заедно с всички нас. През 96-та България изпадна в много тежка икономическа и финансова криза. През лятото имаше зърнена криза, банки фалираха през ден, а инфлацията достигна невиждани размери. През пролетта щатският долар се разменяше за 100 лева, през зимата вече за 500, а до първите дни на февруари 97-ма достигна до 3000 лв. България бе изправена пред хиперинфлация, същата тази, за която дотогава само бяхме чели в дебелите книги. Изгоряха спестяванията на няколко милиона българи, но заедно с това бяха стопени и “лошите кредити” на други, станали милионери за една нощ, взели банкови заеми, без изобщо да имат намерение да ги връщат.
  През есента на 96-та пред дома си бе застрелян бившият премиер и идеолог на прехода Андрей Луканов. Дръзкото политическо убийство, случайно или не, съвпадна с кандидат-президентската кампания, и началото и бе отложена. Тези избори бяха спечелени от Петър Стоянов - печелившият кандидат на опозиционният СДС. През декември същата година, управляващата БСП проведе свой извънреден конгрес, на който председателят и Жан Виденов си подаде оставката като партиен и правителствен ръководител. Така под натиска на събитията, кризата в страната се превърна в политическа.
  По това време започнаха и протестите. Уличните шествия, манифестации и демонстрации, станаха ежедневие в София. Постепенно вълната на недоволството преля и в другите градове. На хората им беше дошло до гуша, вече нямаха доверие на никого. И тогава, а и сега все се намира някой умник да каже, че тези протести са били по някакъв начин режисирани, подготвени и ръководени. Как на протестиращите било плащано да стоят на студа. И тогава, а и сега ми става хем смешно, хем малко тъжно, щом чуя подобни мнения. Защото всеки, който бе на площадите в онези мразовити дни знае много добре, че истината е точно обратната. Както при всяка революционна ситуация, така и сега улицата водеше събитията, а политическите сили само ги следваха, доколкото им стигаше смелостта.
  През първите дни на новата 97-ма СДС внесе в Народното събрание за гласуване една “Декларация за национално спасение”. Управляващата БСП я отхвърли и предложи вътрешният министър Николай Добрев за нов министър-председател. Тогавашният, все още действащ президент на републиката Жельо Желев, отказа да връчи мандат за съставяне на ново социалистическо правителство. Опозицията обяви началото на национална политическа стачка и призова към гражданско неподчинение.
  През целият ден на десети януари протестиращите бяха обкръжили парламента. Всички помним как вътре депутатите пееха “Къде си вярна ти любов, народна”, вместо да излезят отвън и да я видят, тази същата любов народна. Само Добрев се престраши, за да успокои по някакъв начин хората на площада, но бе освиркан и замерян със снежни топки. Под закрилата на полицейски щитове се прибра в сградата на парламента, за да ръководи защитата на крепостта от народната любов. Там бяха настанени сериозни полицейски части, директно под командването на министъра. Хората на площада искаха обяснения, но единствените, които им говореха бяха столичният кмет Стефан Софиянски и новоизбраният президент Петър Стоянов. Привечер вече и това не помогна - загубилата търпение тълпа атакува Народното събрание. Бяха счупени прозорци и врати, а в опита си да спре щурма им, полицаите използваха газ и противопожарните маркучи. Впоследствие се оказа, че самоотвержените защитници на парламента са нанесли на сградата повече щети, отколкото нападателите. Както и да е, щурмът бе отбит с всякакви средства, включително и подръчни.
  След полунощ, депутатите бяха изведени през един заден ход и набегом се качиха на чакащите ги автобуси. Около два през нощта, полицаите под ръководството на Красимир Петров, решени да опразнят площада пред Народното събрание, на свой ред атакуваха протестиращите. Оределите митингуващи бяха бързо разпръснати, без оглед на приложените средства. С помощта на щитове и палки, полицията наистина успя да опразни площада. Имаше доста бити и пострадали от полицейското насилие, включително и бившият премиер на страната Филип Димитров. Още си спомням кадрите с превързаната му глава.
  Няколко седмици по-късно новият президент влезе в своите правомощия и затвори “фабриката за илюзии”. Социалистите се отказаха да сформират правителство, опасявайки се от избухването на истинска гражданска война в страната. Петър Стоянов назначи служебно правителство с премиер Софиянски и назначи парламентарни избори напролет. СДС ги спечели, с много, но не завинаги. Така завърши кризата.
  Следващите десет години се оказаха не по-лесни, но поне бе ясна посоката, в която вървим. Страната се стабилизира политически и икономически, а ние, хората, ако не започнали да забогатяваме, то поне спряхме да обедняваме. Една по една започнаха да се постигат и предварително поставените цели. България стана член на НАТО, започнахме да пътуваме без визи зад границата. В началото на януари тази година държавата ни стана член на Европейския съюз, а ние - европейски граждани. Ставаме де факто и де юре една “бяла държава”, от първия свят. Това че още сме бедни, не трябва да ни притеснява. По-добре най-бедни от богатите, отколкото най-богати от бедните.
  Сега сме на края на този път, предначертан преди десет години. На края на българският преход от комунизъм към европеизация. Най-романтичната част на съвременната ни история, пълна с горещи страсти, митинги и шествия, палежи и погроми. Интересно време. Потвърждава се една, сигурно китайска, поговорка: “Не дай си боже, да живееш в интересни времена”.

  Не съжалявам, че ги преживях.

   Вчера и днес българските вестници написаха нещо, което ми направи впечатление. Става дума за две неща.

  Едното е за колекцията на Васил Божков, която е на изложба в новата ни столица Брюксел.

  Другото е за Слави Бинев, ако го знаете кой е. Бивша мутра, (ако има бивша такава) , още по-бивш каратист, понастоящем горд собственик на няколко заведения в София. Едно от тях, сигурно най-известното, е култовото чалга заведение БИАД (може би се пише “бият”).

 Та, колекцията на Васил Божков носи гръмкото име “Великолепието на България”. Изложбата е разположена в европейския парламент в Брюксел. Съставена е от 40 избрани предмета от частната колекция на Божков. Проблемът не е в това, че западняците ще се порадват на български антики. Това което ме подразни, не е че един богат човек има уникална колекция от безценни предмети. И други имат - Боян Радев, Димитър Иванов и мн.др.Неприятният вкус остава от неизясненият статус на колекцията. В България има някакъв остарял закон за такива колекции, още от далечната 1969 година. В момента има доста такива частни колекции, все със съмнителен произход. Не е ясно как са придобити, но повечето са открити  от иманяри, които са ги продали на щедрите баровци. Тъжното е че има пълен хаос в тая сфера. И че проблема май опира до моралната страна на въпроса. Не можеше ли да се представим с една музейна експозиция, вместо с друга, съмнителна по своя произход. Ако ние си примирем с една такава културна проява, то ние се примиряваме с нашия мутренски капитализъм скойто влизаме гордо в Съюза (европейския).

  Историята със Слави Бинев и неговото “архонтство” пък е толкова прозрачна и трогателно жалка, че ме кара да се просълзявам на моменти. Винаги е така, когато се сблъскам с хора, които се вземат на сериозно. Та, г-н Бинев е получил тази “благородническа” титла  за своите големи “заслуги към църквата и човечеството”.  Злите езици твърдят че всеки който има излишни 300 хиляди, може да си позволи подобна индулгенция. Не знам как иначе да нарека тази проява на бликнали религиозни чувства.

 Още по-смешни са тия пък, които раздават тази византийска титла. Името на щедрият божи служител е Симеон - Западно и средноевропейски митрополит и на неговият, нека го наречем викарии, епископ Тихон. Тоя последният се подписва и още като Римски владика. Неговото седалище (в смисъл мястото, където е отседнал, а не задника му) се нарича Света Римска православна епископия. Пред входа на епископския дом се развява собствено знаме с герб - два лъва, държащи владишка митра, а под нея е изобразен храмът сърце “Св.Св. Викентий и Атанасий”…

Черешката на тортата е факта че на официалната церемония са присъствали и един католически кардинал - Лоу, известен с това че бе изхвърлен от папата за педофилия, и други представители на йезуитския орден “Опус Дей”…

Колко много суета има на този свят, господи…

  Вчера с интерес гледах по националната телевизия едно изказване на министър Румен Овчаров. На свое заседание следващата седмица, нашето правителство щяло да създаде някаква междуведомствена комисия за наблюдаване на цените в България. Помислих си, че не съм разбрал правилно. Изглежда че, няколко дена след приемането ни в ЕС, правителството ни се каним да използва някакви, нека си го кажем направо, комунистически способи, за решаване на икономически проблеми.
  “Ако се наложат мерки, ще бъдат предприети действия на равнище правителство”, заканва се министър Овчаров. “Можем да контролираме несъответствието между цена и качество и недостатъчна информация за цена и качество”.
   Създаването на това “спецзвено за борба със спекулата” се налагало именно поради влизането ни в Европа?!? Оправданието е че, било възможно спекулативно покачване на цените от недобросъвестни търговци. Интересно, кои са тези търговци, кои са тези играчи, които са толкова силни, че да повлияят на пазара?
   Доколкото знам, в България има няколко монопола, които наистина са способни на нещо такова. Знаем ги кои са те, тези на които плащаме сметките си за ток, парно, вода и т.н. Да, обаче всички те са държавни фирми. На министър Овчаров не му е необходимо да сформира някаква специална комисия, за да ги контролира. Те са му подчинени, достатъчно е да им вдигне един телефон, нали им е началник.
   Другите, които не са му подчинени са по-дребните риби, частни производители и търговци, които наистина сами си решават, какво да произвеждат и на каква цена да го продават.
   Може ли тази държавата да се намесва в тяхната дейност посредством своята нова комисия? Не знам дали е възможно, но със сигурност ще е незаконно. Закона за защита на конкуренцията забранява такава намеса на пазара отгоре. Според този закон, за това следи Комисията за защита на потребителите. Тя има достатъчно възможности да сезира КЗК, която от своя страна да наложи някакви санкции, включително и финансови на нарушителите. Няма нужда от създаването на нов орган.
   Това за следенето на съотношението “цена-качество”, също е в правомощията на Комисията за защита на потребителите. Пак не и трябва някаква комисия.
   Ясно е че в една пазарно ориентирана икономика държавата няма нито причина, нито право да се намесва толкова директно в икономиката.  Тя трябва да удържа и регулира цените на монополите, а за другите ще се погрижи сам свободният пазар. Ако е свободен, разбира се.

   Всичко друго е комунизъм.