DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

  Антоний Велики е роден около 251 г. след Христа в Египет в семейството на заможни и благочестиви родители. Светецът прекарва 20 години при пълно усамотение в една изоставена постройка в пустинята, според житиеписеца му Атанасий Александрийски. При Антоний идват болни и страдащи хора, с които беседва с часове.

  На 104 години Антоний излиза в открит диспут с привържениците на арианското учение и ги побеждава. Успехът му е наречен тържество на християнството. Антоний Велики е имал дар за чудотворство и прозорливост. Той е успял да убеди много езичници да приемат християнството. Починал е на 105 години на 17 януари 356 г., погребан е на тайно място. По-късно мощите му са открити и тържествено пренесени във Виена.

  Светецът стигнал до извода, че единствено обичта към ближния може да победи демоните в нас и около нас и заявил: „От Бога повече не се боя – обичам го!“.

  Според народните вярвания Антон и Атанас (неговият ден се чества на 18 януари) са двама братя, ковачи, които първи изобретили ковашките клещи. Те са обявени за покровители на ковачи, железари, ножари, налбанти (които подкопават коне), точилари и други. Освен това Свети Антоний Велики се приема и като патрон на кошничарите. Смята се, че той изкарвал прехраната и чрез ръчна работа, като плетял от палмови клони кошници, които разменял за хляб. В същото време бил и лечител, прогонвал болестите.

  Българският народ вярва, че Антоновден е един от лошите, тежки празници. На този ден светецът гони лудостта, но често не успява да я хване и се сърди. Денят е определен за предпазване от болести. На този ден жените не трябва да предат, да плетат, да варят боб или леща, за да не разсърдят чумата, шарката или синята пъпка. Те правят само содени питки, намазани с мед или маджун и ги раздават на близки и съседи за здраве. Една от питките се оставя на тавана за „белята, за лелята“, т.е. за чумата. От там и този ден се нарича още Лелинден.

  За Антоновден задължително на трапезата трябва да има печено свинско месо, свински ребра със зеле, луканка и обредните ястия: варено жито, баница, орехи, мед и други.

  На този ден имен ден празнуват Антон (от гръцки език – ценен или „който увеличава цената“), Андон, Андонко, Анто, Анко, Анчо, Тоню, Тончо, Доне, Донко, Дончо; Антония, Андония, Антонка, Тона, Тонка, Дона, Донка и други.

                                Днес не ми е ден. Освен многото работа и разни  битови проблеми от които ми пуши главата, дойде и една новина, която ме съкруши напълно. Новината за смъртта на Юри-Рафаел  Щерн.

  Името не е много известно в България. Това е един руски евреин, роден в Москва през 1949 година. През 1981-ва емигрира в Израел. През 90-те години се захваща с политика и се включва в „Исраел ба Алия“ – партията на репатриантите от СССР начело с известния съветски дисидент Натан Щарански. Тази „руска партия“ в Израел прави невероятен пробив в Израел на изборите през 96-та, а Щерн става депутат в Кнесета. Преизбран е отново на изборите през 99-та и 2003-та. Миналата година отново е ключова фигура в сформирането на новата партия на „рускоезичните израелтяни“ наречена „Исраел Бейтану“ – „Наш Дом Израел“. Юри Щерн е вторият човек в партията след Либерман.

 Запознах се с него именно по време на предизборната кампания миналата зима. Дори взех от него интервю – първото ми в живота. Ето го тук:  „Bulgarian Post“

Оттогава насам, не знам как и защо, станахме сравнително близки. Телефона и офиса му бяха винаги отворени за мен, той се превърна в мой постоянен информатор за нещата от политическата кухня на Израел. 

  Беше винаги интересен събеседник, много фин, одухотворен и внимателен човек. Имаше страхотно чувство за хумор, типично само за руските евреи.

  През пролетта на миналата година започна да го мъчи постоянно главоболие. През лятото му откриха рак. Беше твърдо решил да се пребори с него, но не успя. Днес е починал. Не знам какво повече да кажа. Определено ще ми липсва. Обикновено в такъв момент се използва едно клише: „България загуби един свой приятел“. За Юри Щерн това е наистина вярно.

Мир на праха му. 

  Убийството на кмета на Елин Пелин предизвика странни реакции сред медиите и политиците в страната ни. Дори и извън нея – Александър Томов коментира събитието от Брюксел. Самото събитие, разбира се е трагично. Не за това ми е поста. На мен друго ми направи впечатление.

  То е как едно убийство на един кмет на един неособено голям град разбуни духовете, докато един подобен престъпен акт срещу някой друг гражданин няма да има такъв ефект.

 Защо се случва така?

 Живота на един кмет по-скъп ли е от живота на някой друг? Всичките ни политици се чувстват задължени да изкажат своето мнение по въпроса и да се покажат загрижени за сигурността в страната. Ами ако бяха убили някой негов съсед, дали щеше да е същият шум?

  Да не се окаже че управляващите са разтревожени само когато отстрелят някой от тях…