DeLaRea.net - блог на Антони Де ла Реа - по света и у нас

  Израелският президент Моше Кацав поиска временно да напусне своя пост. На 23 януари израелският главен прокурор Менахем Мазуз съобщи, че президентът ще бъде изправен пред съда по обвинения за изнасилване, възпрепятстване на правосъдието и измама.

  Ден след като стана ясно, че срещу Кацав ще бъдат повдигнати обвинения за изнасилване и злоупотреба с власт, президента е изпратил писмо до Кнесета. В писмото си Кацав съобщава, че не може да изпълнява своите задължения и поради тази причина иска временно да се оттегли. Специална парламентарна комисия трябва да одобри неговото искане.
  61-годишният израелски политик отхвърли твърденията на прокуратурата и заяви, че иска да изчисти името си. Въпреки че Кацав все още не е обвинен официално, в момента се намира под нарастващ натиск от страна на министри и членове на парламента да се оттегли от поста.
  За 25 януари е насрочено заседание на парламентарната комисия, която да обсъди обръщението на президента, и да одобри или отхвърли молбата за временно прекратяване на президентските пълномощия. Комисията е съставена от 25 парламентаристи. Според израелската агенция Ynet само шест от тях са склонни да удовлетворят молбата. 12 депутати са твърдо решени да отхвърлят президентското обръщение и, напротив, да поискат от него да подаде оставка. Още 7 депутата засега не са решили, как ще гласуват. Председателят на комисията Рухама Авраам от партията “Кадима” обещава да проведе сериозно обсъждане, макар самата тя да счита, че Кацав е длъжен да подаде оставка.
  Ако наистина молбата на президента бъде отхвърлена, то най-вероятно, депутатите ще обявят начало на процедура за свалянето на президента. Към момента противниците на Кацав нямат необходимите им 90 гласа в Кнесета, за да прокарат своето решение. По данни на Ynet, от анкетираните 85 депутата, не повече от 35 са готови да гласуват за смяна на държавния глава. Трябва да се има предвид че това са данни преди да са се провели предварителните слушания в парламента.
  Затова не е изключено, ако в резултат на днешното заседание на комисията може да се стигне до патова ситуация. Възможно е депутатите да отхвърлят молбата на президента за временно неспособен да изпълнява своите задължения, но да не могат да го накарат да подаде оставка. Теоретично, президентът може сам да подаде оставка, под натиска на общественото мнение, но още вчера Моше Кацав нееднозначно заяви, че не желае да напуска преждевременно своя пост.
   В края на януари на свое заседание ще се събере и конституционната комисия на Кнесета начело с Менахем Бен-Сасон (”Кадима”). Цел на заседанието е да се обсъди поправка към Основния закон за президента, променящ сегашното положение, при което действащия държавен глава не може да бъде съден. Такава поправка е предложил депутатът Авшалом Вилан (МЕРЕЦ). 
  В случай на предварително прекратяване на президентските пълномощия, Кнесета трябва да проведе избор на нов държавен глава 45 дена след оставката на сегашния. За временно изпълняващ длъжността президент на държавата Израел ще бъде обявена сегашният председател на Кнесета Далия Ицик.
  Дори да не се стигне до предварително прекратяване на президентските пълномощия, мандатът на Моше Кацав изтича през юли 2007 г. Всички политически сили в страната се готвят за тази смяна на върха. Колкото и да е само представителна функцията на президента, тя е достатъчно емблематична и за всяка партия е въпрос на престиж да излъчи свой представител за поста. 
  В момента дебатите са насочени към начина на избор. Досегашните избори са били извършвани чрез тайно гласуване от Кнесета. Управляващата партия Кадима отстоява идеята за явно гласуване. Това е и мнението на повечето депутати в Кнесета. Една такава промяна би дала повече шансове на “патриарха” на израелската политика Шимон Перес. В момента вицепремиер, най-възрастният политик в страната е готов да се кандидатира, но само ако бъде избиран явно от депутатите. Както е известно, на последните президентски избори през 2000 г. при тайното гласуване Перес, тогава от “Авода”, загуби от Кацав, кандидат на “Ликуд”. Кандидатурата на Шимон Перес се подкрепя и от премиера Олмерт. В най-скоро време управляващата партия “Кадима” ще проведе свое заседание по официалното издигане на кандидатурата на Перес. Днес същото ще направи и коалиционния партньор “Авода”.
  Шимон Перес засега се въздържа от коментари. Оправданието му е заетостта му във връзка с неговата среща с Махмуд Абас на икономическия форум в Давос на 25 януари, и преговорите с краля на Йордания Абдула II, насрочени за 26 януари.
  Другият кандидат за нов президент на държавата Израел може да се окаже самата Далия Ицик. Една нейна кандидатура също би била подкрепена от “Кадима”. В случай на явен избор, тя ще се откаже в полза на Перес, а в случай на таен вот, обратно, той ще се откаже в нейна полза.

  На фона на сексуалните скандали, разтърсващи страната и довели до оставка на един министър и евентуално на президент, победа на жена на президентските избори в Израел изглежда доста вероятна, дори и логична.

   Вчерашният ден ни накара да се замислим дали не започва нова гражданска война в страната. Избухнаха масови безредици, запалени бяха коли, блокирани са пътища. Равносметката за деня е 3 убити и 133 ранени. Какво точно се случва там и защо?

  Само ден след края на религиозния празник “Ашура” шиитската партия Хизбула обяви началото на мащабни протестни действия в Ливан. Винаги по време на подобни религиозни чествания (”Ашура” е годишнината от смъртта на имам Хюсеин, внук на пророка Мохамед) има някакво изостряне на религиозното противопоставяне. Този път нещата не се ограничиха само с остри словесни нападки между представителите на различните религии. Опозицията обяви началото на обща стачка и призова своите привърженици към “гражданско неподчинение”. Целта на протестиращите шиити бе ясна - да свалят правителството на Фуад Синьора и да го заменят с друго, по-сговорчиво.

  Тези планове не са нещо ново. Практически цялата история на Ливан е съставена от опита на някое малцинство да надделе на другите две. Това води и до кървавата гражданска война през 1975-90 година. След нейния край ситуацията в Ливан се нормализира, тъй като никоя враждуваща страна не можеше да вземе превес. През лятото на 2006 г. крехкият баланс на силите бе нарушен. В следствие на войната с Израел и на невъзможността на израелската армия да се справи с шиитската съпротива, Хизбула се окичи с лаврите на победител.

  На крилете на своя военен успех “Партията на бога” реши че вече и е време да погледне по-нависоко и да заяви своите претенции към политическата власт в държавата. Обявявайки се за спасител и единствен защитник на Ливан от чужда агресия, шейх Хасан Насралла поиска да контролира правителството. Дори се заговори дали не се кандидатира за президент на Ливан, като единственият достоен за високия пост. Но тези приказки бяха веднага отхвърлени от самия шейх, ако не като неверни, то поне като не навременни.

  Шейх Насралла се изживява не толкова като политик, колкото като религиозен водач. Дори и да може, той не би искал да бъде държавен глава в една светска република. На него му се иска да е нещо като баща на нацията, безспорен авторитет в който всеки да се вслушва. Нещо подобно на аятоласите в Техеран - техният пример е заразителен. Само при подобно развитие на нещата шейхът може да прекрои цялата страна по свой вкус и желание, и да я превърне в една държава, изцяло подчинена на законите на шариата. За да постигнат своите стратегически цели – създаване на Ислямска република Ливан, шиитите се съюзиха с президента на страната Емил Лахуд - християнин с просирийски възгледи. Остава да се справят с мюсюлманите-сунити, чийто представител е сегашния премиер Фуад Синьора. Затова бе замислен и план за дестабилизация на страната и за сваляне на сегашното коалиционно правителство.

   Освен от порасналия си авторитет след войната, Хизбула имаше нужда и от малко време за да възстанови своите сили и ресурси. Известно е, че тази организация се състои от няколко обособени части, които се занимават с различни дейности. Освен политиката, техен приоритет са благотворителността, образованието в религиозни училища, благоустрояването в някои части на страната, населени с техни поддръжници, и финансови операции, предимно зад граница.

  Хизбула е една финансова империя, с почти неограничени възможности. Благодарение на многобройната ливанска диаспора в света, партията върти международна търговия с завиден размах. Основните й бази са в Южна Африка и Парагвай. Благодарение на различни операции - малко диаманти, малко оръжие, малко наркотици - шиитите са си осигурили един много приличен бюджет, позволяваща им да поддържат една боеспособна собствена милиция с най-модерно оръжие. Иначе официалните приходи са скромни - четири милиона долара годишна субсидия от държавата като на парламентарно представена политическа сила и още 100 милиона долара помощ от Иран по линията на ислямската солидарност.

  След като си пое дъх и възстанови своите структури, през есента на 2006 г. Хизбула приведе план си в действие. Нейните двама министри подадоха оставка, заедно с другите членове на кабинета, които бяха шиити – още трима. Последва ги и шести - независим християнин. В случай че има осем подадени министерски оставки, законът задължава министър-председателят да разпусне правителството и да се проведат нови парламентарни избори.

  Спазвайки буквата на закона Фуад Синьора не го направи - защото оставките са “само” шест, а не осем, но и не успя да назначи на тяхно място други министри - представители на шиитската общност. Възползвайки се от патовата ситуация, опозицията обвини правителството че се е продало на Запада, обяви го за нелегитимно и поиска неговата оставка, заедно с нови избори. Правителството на свой ред отговори с обвинения че опозицията се е продала на Сирия и Иран и заяви че няма да се подаде на никакъв натиск. Така се стигна и до събитията от 24 януари.

  Шейх Хасан Насралла се надяваше, че моментът е добре избран – САЩ са затънали в Ирак, Израел е разколебан, а Европа незаинтересована. В редовете на “сините каски” настанени в Ливан също има момент на безвластие - нов генерален секретар начело на ООН, досегашният главнокомандуващ на контингента генерал Ален Пелегрини е с изтекъл мандат. Новият командир - италианският генерал Клаудио Гарсиано - ще поеме поста едва през февруари.

  Така че момента е добре подбран. Шейх Насралла се надява, че ще са достатъчни няколкодневни улични действия на неговите поддръжници, за да се парализира страната, да се сплаши управлението и да се предизвика политическа криза. Изхода щеше да е нови парламентарни избори, които с помощта на Аллах и на Иран да бъдат спечелени от “здравите сили”.
  Оказа се, че не е точно така. Въпреки избухналите вълнения, правителството не се подаде на натиска и сякаш кризата се размина. Опозицията прекрати своите протести още на първия ден.

  Основните фактори за това се оказаха два.

  Първият е Европа. Начело на Стария континент не е вече неутрална Австрия или миролюбива Финландия. Движещата сила на EC e както винаги съюзът между Франция и Германия, а той е по-здрав от всякога. Новият германски канцлер Ангела Меркел е изпълнена с решимост да не допуска ново изостряне на обстановката в Близкия изток. За лош късмет на шиитите точно тя e начело на европейския концерт. Бързата и категорична позиция именно на европейските Велики Сили бе особено показателна за новата роля на Германия и на Европа, и за тяхното нежелание да се допуска каквато и да е промяна на положението в Ливан.

  Вторият фактор е Иран. Най-новата регионална свръхсила също е пред промяна. Очакваната безрезервна подкрепа за всяко действие на Хизбула на брега на Средиземно море този път не дойде. Причината е неочаквана. Отявления приятел и покровител на Хизбула - президента Ахмадинеджад - вече не е в силна позиция. Истинските господари на Иран, аятоласите, смятат, че той вече не е толкова полезен и неговите горещи речи започват да дават обратен ефект. Страната е изправена пред истинско противопоставяне с САЩ, пред международни санкции и пред вътрешна икономическа криза.

  На местните избори през декември привържениците на Ахмадинеджад загубиха своите позиции в местната власт. Това е показателно за настроението на хората. Те са недоволни от начина си на живот, искат от управлението на страната да се занимава малко повече с ежедневните проблеми, а после да мисли за собствена ядрена програма. Това доведе до изпадането в немилост на сегашния президент, и до критика към него дори от страна на консерваторите в ислямската република. Възможно е да се стигне и до коренна промяна на външнополитическия курс на страната.

  Висшите духовници изглежда приемат идеята, че с досегашното поведение вече не може да се спечели повече. Необходимо е вече да се започне диалог със Запада. И то не толкова с Америка, колкото с Европа, като гарант за сигурността и на Иран, и на нейната ядрена програма. Като добавим към това и приятелството на Иран с Китай и наличието на 1000 китайски войници в Ливан, става ясно защо аятоласите не са много въодушевени от поредната щуротия на шейх Хасан Насралла. В момента Ливан не е приоритет на режима в Техеран и те няма да подкрепят никакви действия на вироглавия шейх. Всякакви солови изпълнения като вчерашните не са желани от никого.

  Затова засега бурята в Бейрут отмина сравнително бързо. Не се знае докога.

- Другарю Петров, Вие защо не бяхте на последното партийно събрание?
- Защото не знаех, че ще е последно, другарко.
  Днес новият стар президент на Републиката Георги Първанов започва своя втори мандат. Можем спокойно да го наричаме пре-президент. Не е обидно. Хората са склонни да го определят като по-малкото зло. Дали са били прави, ще стане ясно много скоро. Може ли Първанов да се окаже по-голямото зло?

  БСП първо разсипа съпениците си в лявото пространство - истинските социалдемократи, после чрез подставени лица успя и да компрометира и либералдемократите от десницата. Сега на нейно място (на десницата) идва една крайна радикална и нелицеприятна политическа формация, зачената не без усилията на бившите комунисти.

  БСП направи така, че да сме подставени пред избор Първанов или Сидеров. А ние подсъзнателно сме предубедени, че Сидеров е по-голямото зло. Така БСП тайничко ни подтиква да я подкрепим. Самата тя има интерес да се раздухва истерията срещу Сидеров, “този фашист”. Това я прави по-приемлива, изглежда ни нормална. 

  Сидеров може и да не е много стока, но и опасността от фашизъм в България е силно преувеличена. Ако на последните избори бе избран Волен Сидеров, това изобщо не означава, че в България ще настъпи фашизъм.

Щяхме ли да  влезем в Европа? Щяхме, макар и с клизма.

Щяхме ли да си развалим развалим имиджа в Европа? Да, но той е такъв, че е малко трудно да се развали. Първанов може да постигне същото със своя английски.

  Аз се притеснявам от един втори мандат на Първанов, колкото и от един евентуален избор на Сидеров. Тези двамата са като два товарни влака, разминаващи се насред полето. Вървят в обратна посока. Сидеров се нормализира, страх ме е, че Първанов се маргинализира. Няма никаква законова гаранция за обратното.

  Какво може да направи един президент през последния си втори мандат, ако контролира законодателната, изпълнителната и съдебната власти, главнокомандващ е на армията, управлява директно спец. службите и назначава посланици? Отговорът е един. Всичко. Каквото му скимне. И съвсем законно.

  Фашизмът, както казва д-р Желев, е една тоталитарна система. Всеобхватна власт, която не оставя пролуки за инакомислещите. Можеше ли един президент Сидеров да постигне това в една България, влизаща в Европа? Не, разбира се. Няма нужната подкрепа от правителството, парламента или от съда.

  Но това може да постигне един Първанов без да му мигне окото. Колко власт имат сега БСП? Президентът, правителството, парламентът, съдът, прокуратурата, омбудсманът дори. Няма никаква ниша за инакомислещите.

  Ако аз утре искам да се оплача от някоя власт, няма към кого да се обърна. Всички се контролират от едно място. “Дондуков” 2. Това не е ли вече тоталитаризъм, само че “червен”?

  Ако нещо възпира до сега БСП да се развихри, то това е строгият европейски мониторинг, на който е подложена страната ни. Този своеобразен “политически борд” кара нашите сегашни управляващи да не правят глупости. Само че на 01.01.2007 година България влизе в Европа и вече никой ”копче” не може да ни каже. Няма с какво да ни заплашат, вече ни приеха, няма връщане назад. Ръцете на управляващите са развързани повече от всякога. Последното, за което трябваше да внимава Първанов и да се прави на добър е, за да бъде преизбран. Сега и това е факт. Няма от какво да се притеснява, нито той, нито тройната коалиция.

  Дали пък сега бившите комунистите няма да си покажат истинското лице? Такова, за каквото само сме чели и чували, че го има? Не сме го виждали, може да се окаже страшно.

  Какво толкова може да ни се случи?

  Ами например малко орязване на сегашните права на гражданите. Например правото на гласуване. За тези в чужбина - то е ясно, вече е факт. Незаконно, но се случи. Появиха се разни ограничения от формален характер, които отнеха правото на глас на мнозина. Може да се направи справка как са протекли президентските избори в Канада, Испания, Великобритания. В Китай и в Япония няма нужда да се пита, там нямаше такива.

  От тук до приемането на закон, забраняващ на хората да гласуват извън територията на страната, има само една крачка. С приемането на закон за изборите на евродепутати, тя може да бъде направена.

  Второто нещо е с директния избор на президент. Свидетели сме на рекордно ниска избирателна активност. Много добро оправдание изобщо да се премахне този директен избор. Може да се избира и само от парламента. “Ще се спестят пари”, това е преди всичко само “една представителна длъжност” и други неща за замазване на очите. Изборът на държавен глава ще се превърне в поредния пазарлък: “Аз на тебе, ти на мене”, далеч от хорските уши.

  Идеята е да се орежат още повече правата и свободите на гражданите за сметка на правата и привилегиите на политическите партии.

  И последните преки президентски избори могат да се окажат наистина последни. На там духа вятърът май. Към една пълзяща де-демократизация.