DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

   Нали се сещате за оня израз: „Обичам страната си, мразя държавата!“

  Често го срещам из нет-а, написан от други българи, които като мен живеят постоянно зад граница. Не съм съвсем сигурен, кой какъв смисъл точно влага в него. Склонен съм да приема че, и те като мен, обичат България, но не винаги я харесват.
  Обаче от понеделник нещата се променат драстично. Вече ще сме повече страна и по-малко държава. Дали това ще доведе до повече любов и по-малко омраза? Би трябвало, надявам се.

  Мислех си за тези неща вчера по обяд. Бях на едно събиране на СДС, на Раковска 134. Смесен с другите поканени, слушах какво казва Петър Стоянов. Говореше за миналото и за бъдещето, за изминалия път и за перспективите пред младите. Чудех се дали ме засяга това? Нито съм толкова млад, нито чак толкова перспективен вече. Какво се променя за мен лично след като стана европеец?

  Ами, много работи. Не е свързано нито с правото ми да пътувам свободно или да работя някъде на Запад за повече пари. Свързано е с правата ми, изобщо. Защото аз и ти от другата седмица ставаме граждани на една друга държава. На Европа, каквото и да означава това. Доколкото я познаваме, тя е известна най-вече със своята хуманност, със своята социалност. С отношението към гражданите си. Значи и към нас. Тя ще мисли и за нас, точно така както мисли за другите си граждани – германци, французи, холандци.
  Вече няма да сме сами в своите претенции към държавата България. Нашето софийско правителство вече няма да е последна инстанция. Ще има някой и над него. И ако досега сме се чувствали слаби, за да въздействаме на нашите управници, то сега вече няма да е така. Ще имаме могъщ съюзник – евроинституциите. Винаги щом се почувстваме засегнати или пренебрегнати, ще има към кого да се обърнем.
  От нас се иска само едно – да сме граждани. На страната България и на държавата Европа.   

  Повод за този постинг са две събития, уж несвързани една една с друга.

  Едното събитие, по-радостното, е удостояването на Боно с рицарска титла.

  Вече е известно, че в началото на следващата година фронтмена на U2 ще бъде официално провъзгласен за рицар на британската корона. Факта че, няма да могат да го наричат „сър“, едва ли помрачава важността на събитието. Даже напротив. Лесно е да станеш благородник, ако си роден англичанин. Трудното е да си удостоен с тази чест, ако не си поданик на кралицата (бог да я пази).

  Другото събитие, по-тъжното, е смъртта на Джеймс Браун.

  Наричан от едни „кралят“, от други „кръстникът“ на соула, харесваният от всички ни чернокож музикант, вече не между живите. След като вече няма да „живее в Америка“, остава да се надяваме, че ще продължава да се „чувства добре“.

  Какво е общото между едното и другото?

  Ами според мен, и за двамата това е едно ново признание. Единият измина пътя от бунтар до благородник, а другият – от малолетен престъпник до светец. И едното и другото са показателни за огромната роля на музиката в нашето съвремие. Таланта, съчетан с успешна музикална кариера, дава на човека с микрофона огромна сила. За да влияеш на света около теб, не е необходимо да си мастит държавник или коронована особа. Достатъчно е да имаш ясна гражданска позиция и смелостта да я отстояваш.

      Знаете ли какво е кенион?

   Това е една думичка на иврит. Те там си имат свои думички за всичко, включително и за компютър (махшев). Само за телевизор нямат, та му викат просто телевизия.

   Та, думичката кенион идва от думичката пазаруване. Кенион всъщност означава някакъв голям търговски център, нещо като нашият ЦУМ навремето. В Израел е пълно с такова кениони (аз си им викам каниони , красиви и подредени, чисти и уютни, пълни с хора и вещи. За да привличат повече клиенти, търговците се надпреварват да направят своят кенион все по-добър и по-добър. Там клиента винаги е цар, дори и да не си купи нищо. Да отидеш в такъв кенион не означава винаги че отиваш да пазаруваш. По-скоро отиваш да прекараш няколко приятни часа на едно хубаво място, където можеш да гледаш някой филм, да хапнеш нещо, да се пошматкаш из магазините, или с часове да пиеш кафе на сладка приказка. Животът е хубав, през тези няколко часа в края на седмицата.

   Онази вечер, предколедното суетене, ме заведе до едно място, което спокойно може да бъде наречено български кенион. Става дума за  City Center Sofia - новият (поне за мен) търговски център между Хилтън и Хемус. Казаха ми че, това е пьрвият софийски  мол (mall).

   На мен ми хареса. Имаше хора, оживление, настроение, живота кипи. За капак на всичко Nova TV, по точно Милен Цветков, бяха организирали някакъв коледен концерт на партера. Много готино, празнично и весело. Животът е хубав, през тези няколко дни в края на годината.

   И изобщо, цялата коледно-подаръчна треска на софиянци е нещо много обнадеждаващо за мен. Нещата се пооправят, лека полека. По-бавно, отколкото ми се иска, по-трудно отколкото може, но все пак. Важното е че, посоката е правилната, и че май този път няма връщане назад.

   Знам че, с времето всички ние ще се превърнем в едно потребителско общество. Това винаги се е възприемало за нещо лошо, казвало се е с упрек в гласа. Защото винаги сме противопоставяли „потребителското“ на „духовното“. Едва ли не, или едното или другото. Само че не е така. За да се замисля над духовността, човек трябва да е престанал да се притеснява за битовите си проблеми. А пътя за там преминава през „потребителското“ - през харченето на широко и пазаруването по празниците.

   И няма по добро място за това от нашите нови храмове кениони – молове.

   Така че, хич да не ви пука. Пазарувайте на воля и без угризения. Кой колкото може - един купува нова шейна, друг нов автомобил – не това е важното. Важното е, че и двете покупки са за подарък на някой близък. Цената на подаръка няма значение, жеста е важен. А какво друго е живота ни, ако не поредица от жестове?

  Весела Коледа.