„Безкняжието“ или „Втората българска република“
Швейцария на Балканите или балканска Финландия
Има един епизод от българската история, който остава известен като „Българската криза от 1886-1887 г.“. Това е времето от принудителната абдикация на първият български княз Александър Батенберг на 9-ти август 1886 г., до избирането на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски на 2-ри август 1887 г.. Този отрязък от време има и друго наименование от историците – те го наричат период на „Безкняжието“.
Аз бих предпочел да го нарека Втората Българска Република, ако приема в себе си „Източна Румелия“ 1879-1885 г. за Първа Българска Република. Чисто юридически погледнато, разбира се, това изобщо не е е вярно. Нито Областта от 1879-85-та година, нито Княжеството без княз от 1886-87-ма година са републики.
Но фактически и двете държавни формирования си приличат по това, че в тях, без да имат коронован държавен глава, в условията на един полурепубликански режим, българите по своя воля и усмотрение успяват да оформят успешно своята държавност и да отстоят още по-успешно своите национални интереси дори напук на останалите Велики Сили.
И ако един такъв своенравен политически акт като Съединението между Княжеството и Областта е защитен с военни средства и отпор срещу сръбската агресия, то същата защита на нашите национални интереси е демонстрирана с други, политически и дипломатически средства, именно в периода, наречен „Българска криза“. Оставена сама на себе си, изправена срешу една почти всесилна и деспотична империя като Русия, България и българите успяват сами да намерят най-правилният начин да се справят с всички препятствия и трудности, породени от тъй желаната от тях свобода и национална независимост. Хората на това време се оказват подготвени за тези връхлетели ги изпитания и заслужено се нареждат сред „Строителите на съвременна България“.
През втората половина на ХІХ век, мирът в света се крепи на един крехък баланс между интересите и действията на различните Велики Сили. Това международно положение се оформя още в началото на века на Виенския конгрес от 1815 г.
Тогава в така нареченият Европейски Концерт са само 4 държави. Русия, Великобритания, Австрия и Прусия – страните победителки във наполеоновите войни. По-късно положението се променя и се стига да нов, петорен съюз, към който се присъединена и Франция. През 60-те години на века има и други промени в съотношението на силите. Прусия успява да обедини „отгоре“ останалите германски княжества и да се превърне като Германия в новата свръх сила на Европа. Това става най-вече за сметка на Австрийската империя. След войната между двете страни и след поражението при Садова, „Дунавската империя“ се превръща в „Двуединната империя“ и от 1867 г. официално носи името Австро-Унгария.
Потърпевша от немския възход е и Франция. Унизена във Френско-Пруската война и разгромена при Седан, бившата империя се превръща в република и е изтласкана за дълго от европейските дела. Усилията на Париж се насочват единствено към разширяване на колониите в Африка, с тайната надежда за скорошен реванш на Рейн.
Британската политика е ясна – тя се стреми да запази целостта на Отоманската империя като една необходима и естествена преграда за всеки опит на някоя друга европейска сила да се доближи до „перлата в короната“ – Индия. За тази цел британците дори насърчават реформи в Османската империя, защото, според тях руската агресия на юг към Средиземно море може да бъде спряна само от една модернизирана Турция. Подобна е и позицията на Франция, което не й пречи да прониква в Алжир.
Руската политика по отношение на съдбата на Проливите и бъдещето на балканските териториите също е пределно ясно от векове. Руската държавна доктрина е основана на идеята за „Третия Рим“, предопределен да наложи православието върху цялото човечество. Руската империя се изживява като наследник на Византийската, като пазител на православието и единстевн защитник на християнските народи на Балканите.
След като Русия вече е покорила цял Сибир, Петър І доочертава завоевателния модел на империята, отличаващ се с три главни посоки – Балтийско море със Средна Европа, Протоците (Босфора и Дарданелите) и Близкия изток. Това начертание остава непроменено до ХХ в.
Манифестът на Екатерина ІІ от 1769 г. е един от първите официални руски документи, в който догмата за „Третия Рим“ се съчетава с основните начала на панславизма – от една страна се отричат културно-цивилизационните различия между народите от славянско потекло, които се смятат само за племена на една и съща нация, предопределена да се обедини под скиптъра на руските самодръжци, а от друга страна, на редица неславянски народи като румънците, албанците и българите им се приписва безцеремонно славянски корен само поради това, че са се изпречили на пътя на руската агресия.
Тази политика векове наред води до „освобождаването“ на различни части от Османска империя и по-сетнешното им поглъщане от Руска империя. След Украйна и Крим, такава е съдбата на Каваказките народи – Грузия и части от Армения. През ХІХ век идва ред и на дунавските страни да заменят „мюсюлманският“ гнет с друг, православен. Оставени сами на руския натиск, балканските народи без съмнение са преопределени да последват съдбата на кавказките и балтийските народи.
През 50-те години на века руския устрем към топлите морета е спрян от обединените сили на Великобритания, Франция и Пиемонт, които заедно с Турция побеждават в Кримската война. Четвърт век по-късно Петербург получава сладък реванш.
През 70-те години на века новата европейска сила Германия се стреми да диктува цялата европейска политика. За разлика от Франция и Великобритания, обединена Германия е противник на териториалната цялост на Османската империя и става една от главните европейски сили, насъскващи руснаците срещу турците. Според Бисмарк, трябва на всяка цена да се държи Франция слаба и без съюзници на континента, за да не застрашава немският възход. Вниманието на Австрия е нужно да бъде отклонено от немските земи и нейните усилия насочени в друга посока – към Балканите и Адриатика. Германската политика е решена да не допусне евентуален съюз на Англия и Русия, и за целта Берлин решава да подкрепи руските въжделения на юг. Бисмарк бърза да оповести, че Германия няма специални интереси на Балканите и поддържа Русия на Лондонската морска конференция през 1871 г. Благодарение на това руснаците си възвръщат правото на свободно преминаване през Босфора и Дарданелите. За постигане на великогерманските цели Бисмарк е готов да подпомага дискретно и балканските християни срещу султана.
В изпълнение на тази си планове Бисмарк стои в основата на така наречения „Съюз на тримата императори“. Балканската политика на Бисмарк е изглежда невъзможна за осъществяване, тъй като той тласка две съперничещи си сили да завладеят един и същ регион. От своя страна руският цар Александър ІІ се пази да не стане прекалено зависим от Германия, ако се ориентира към по-голяма агресивност спрямо Турция. Новото равновесие пречи на руския цар да прилага непритесняван схемата на Екатерина ІІ на откъсване на определена територия от Османската империя и по-късното й поглъщане след един преходен период на засилваща се хегемония. Александър ІІ е принуден много повече от предходниците си да съгласува своята балканска политика с останалите заинтересувани европейски правителства.
Така или иначе, дипломацият на Бисмарк довежда до размирици в Босна и Херцеговина през 1875 г.. В последствие се стига и до въстания в България, а кланетата в Тракия (Батак и др.) карат Европа да поиска промяна в статуквото на Балканите. При тези условия германският канцлер изтъква, че великите сили трябва да поверят на Русия мандата да накаже Турция за отказа й да приеме волята на Европа. Той дори обещава на руснаците, че ако Великобритания се включи в конфликта на страната на Турция, Германия е готова за военна намеса в полза на Русия.
Накрая това довежда до поредната, 10-та война между Русия и Турция през 1877-78 г.
В опитите си да си гарантира постоянно военно присъствие на Балканите Русия извършва необходимата дипломатическа подготовка преди войната. Подписани са няколко основополагащи документа, които и гарантират трайно присъствие в „освободените територии“. На този етап руската дипломация се стреми към създаването на една голяма и зависима от нея автономна държава, която постепенно да присъедини към себе си. В замяна на това тя обещава на Австро-Унгария друга «освободена» територия – Босна и Херцеговина.
След разгрома на турските войски и подписването на прелиминарния договор в Сан Стефано, Русия си осигурява безсрочната и неконтролируема окупация на България. Противодействието на Австро-Унгария и Великобритания срещу Санстефанския договор обаче носи сериозен риск от повторение на Кримската война от 1853-1856 г. Изправен пред очертаващ се обединен европейски фронт срещу руските домогвания, Александър ІІ решава, че превземането на Цариград, Протоците и техния хинтерланд трябва да се отложи за “по-добри времена” и че дотогава Русия ще трябва да се примири със съществуването на едно васално българско княжество.
Освен това царят се стреми да понамали едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори и да потърси сближаване с Великобритания, която от своя страна е заинтересувана от разхлабването на блока между Петербург, Берлин и Виена.
За да се предпази от възможни неприятни изненади откъм една самостоятелна България, Александър ІІ видимо стига до извода, че за Русия е по-добре да ореже, колкото се може повече българските граници. Така се стига до споразумението, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен министър Солсбъри. Тъкмо тази спогодба предвижда България да бъде разделена на княжество в земите между Дунава и Балкана и на автономна област в земите южно от Балкана, като южната българска граница трябва да бъде достатъчно отдалечена от Бяло море. Любопитното е, че в сравнение с Русия и Великобритания, Германия и Австро-Унгария са готови да дадат на българите много повече – според австро-унгарския външен министър Андраши и германския канцлер Бисмарк България трябва да бъде разделена на две, но южната българска държава трябва да има излаз на Бяло море, а западната граница да стига до река Вардар. Двамата държавници предвиждат автономия дори и за земите западно от Вардар. Факт е, че русите се стремят към една обширна българска територия само до момента в който са сигурни че ще я контролират изцяло. Веднага щом разбират, че тя няма да им принадлежи, те побързват да е намалят.
Както и да е, на конгреса в Берлин, където германският канцлер Бисмарк посреща колегите си от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Турция, най-ожесточените полемики не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация. В действителност Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., дава международна гаранция за българската държавност и спасява българите от пряка руска власт, но същевременно утвърждава разпокъсването на страната на пет части в съответствие с британско-руското споразумение, сключено в навечерието на конгреса. Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация.
Изтеглянето на окупационните войски от България не спасява обаче страната от руска хегемония. За всяко по-съществено вътрешно или външнополитическо действие българските правителства, без оглед на партийната си принадлежност, се допитват предварително до руските дипломатически пратеници. Тази практика продължава и дори се засилва след убийството на Александър ІІ от екстремисти на 13 март 1881 г. Неговият син и наследник Александър ІІІ (1881-1894) слага край на всякакви либерални реформи и продължава с неотслабваща сила да се домогва до подчинението на България.
Превратът от април 1881 г. и наложеният режим на пълномощията също стават възможни единствено с одобрението на Русия. Новият министерски съвет, формиран след преврата, е изцяло под надмощието на руски генерали, които започват да се разпореждат в България като със “задунайска губерния”. Първоначалните инциатори на преврата са консерваторите, но скоро те се стряскат от плановете за приватизирането на Българската народна банка от един петербургски банкер и за приоритетното прокарване на железопътна линия, свързваща София с Русе, което е в разрез с Берлинския договор. Именно с помощта на консерваторите младият български княз Александър Батенберг (1879-1886) се отървава от грубата опека на генералите и възвръща през есента на 1883 г. отменената Търновска конституция, която прави от България петата парламентарна демокрация в света.
В отговор Азиатският департамент на руското външно министерство разработва проект за насилственото отстраняване на княз Александър от трона и за замяната му с новия самодържец на Русия Александър ІІІ:
„Ний трябва да затвърдим нашето влияние в страната и да устроим княжеството на същите тия начала, на които се образува великото княжество Финландия“ (след завладяването на Финландия от Русия през 1809 г. велик княз на Финландия е самият руски цар).
Тези планове се натъкват обаче на все по-неблагоприятни международни условия. На 18 юни 1881 г. Русия, Германия и Австро-Унгария подновяват Съюза на тримата императори, но на 20 май 1882 г. Германия, Австро-Унгария и Италия сключват Троен съюз, насочен най-вече срещу Франция, но потенциално и срещу Русия. Вече подчертано антируски характер има съюзният договор, който Австро-Унгария сключва с Румъния на 30 октомври 1883 г. и към който се присъединява и Германия.
Това са международните рамки, в които българите решават да оповестят на 6 септември 1886 г. Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Блестящата му защита срещу Сърбия, отстранява не само една от най-крещящите неправди на Берлинския договор, но бележи и края на заплашителната руска хегемония. Тъкмо това предопределя и крайната враждебност на Русия спрямо Съединението. За да се възобнови руското влияние в Княжеството руската дипломация прибягва до крайни мерки.
„Няма съмнение – пише Александър ІІІ – че настъпи момента решително да се действува в България“.
На 9 август 1886 г. група офицери-русофили начело с майор Груев, капитан Бендерев, капитан Димитриев извършват военен преврат в София със силите на юнкерите от Военното училище. Князът е изведен през нощта от двореца и принуден да подпише своята абдикация. Превратът, който довежда до детронацията на княз Александър Батенберг, е организиран и извършен под прякото ръководство на руските дипломатически агенти в България.
Разбира се, политическа криза в страната е преопределена не само от действията на руската дипломация или от конкретните действия на военните в онази топла нощ, а е плод и на по-раншното разделение на политическите партии на русофили и русофоби. Има и едно прегрупиране на политическите сили в България след Съединението. Те се делят на две големи групи. Едните са „русофили“ – тези, които са противници на княз Батенберг, поради неприязънта на руския цар към българския владетел. Това са умерените либерали около Драган Цанков, дейци от Народната партия от бившата Източна Румелия, част от офицерството. Те са обединени под лозунга „Без Русия не можем“.
Другата партия е от „русофоби“. Те са привърженици на княза – казионистите от бившата Източна Румелия, дейци на Консервативната партия, групата съединисти около Захари Стоянов и Димитър Петков, привържениците на д-р В. Радославов, останалата част от офицерството. Те са от т. нар. „княжеска партия“ и издигат обратният лозунг – „Без Батенберг няма България“. Има и една група наистина умерени – това е групата около министър-председателят Петко Каравелов – между двете крайни течения. В интерес на истината правителството на либералитеправят опит да подобрят отношениятя с Русия. Каравелов и Стамболов заявяват готовност да се отеглят от властта и да подадат оставка, единият като премиер, а другия като председател на парламента, ако руснаците са склонни да променят отношението си към Батенберг, без да го принуждават да детронира. Но Русия е непреклонна – тя смята Александър І за враг на своите интереси в България.
След като офицерите-русофили свалят княза и го извеждат от страната, те се опитват да сформират едно временно, коалиционно правителство от изтъкнати политически дейци, който да поемат властта. За съжаление на заговорниците, нарочените за министри в това коалиционно правителство не са питани предварително и това несъответствие коства успеха на съзаклятниците. Повечето от обявените министри ( П. Каравелов, Ст. Стамболов, Т. Бурмов, Т. Икономов, К. Величков, Д. Греков, К. Стоилов, М. Маджаров, майор К. Никифоров ) отказват да влязат в правителството.
Нещо повече – и Каравелов, и Стамболов и Стоилов смятат, че напускането на княза е грешка и са против преврата в София. Именно тази съпротива на водещите политици в България в този момент преопределя и неуспеха на преврата.
За да излязат от положението и в опита си да стоварят отговорността за държавните дела на политиците, заговорниците успяват да сформират „на пожар“ вечерта на същият ден едно ново, русофилско, правителство, от хора, които са лесно убедени да поемат властта. За минисър-председател е назначен митрополит Климент, министър на вътрешните работи е Драган Цанков, на външните работи – Христо Стоянов, а военен министър – майор К. Никифоров.
Това обаче не е прието по никакъв начин от противниковата партия на „русофобите“. Намиращият се в този ден в Търново Стефан Стамболов е все още Председател на Народното събрание и като такъв е най-висш представител на държавата. В защита на конституционният ред в страната той се обявява против преврата, мобилизира своите привърженици и организира съпротива на новоназначеното нелигитимно за него правителство на русофилите. Стамболов се свърза с командира на пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, веднага го провъзгласява за главнокомандващ на войските в цялото княжество и му заповядва да организира контрапреврат с поверените му военни части. За контрапреврата са спечелени и гарнизоните в Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Търново, Ловеч, Видин. На 11 август Стамболов излиза с Прокламация срещу преврата. Ден по-късно той обявява княжеско наместничество в състав: Ст. Стамболов, П.Р. Славейков, д-р Г. Странски.
С това България е изправена пред гражданска война.
Кръвопролитието в България е избегнато благодарение на хладнокръвието на Петко Каравелов. Той се обявява против преврата, но смята, че щом княза веднъж е напуснал пределите на страната, то няма нужда да се връща обратно. Умерената му позиция му спечелва довериято и на двете противоположни страни в конфликта. Така се стига до успокояване на страстите и до назначаване на регентство на 12-ти август. То е в състав П. Каравелов, Ст. Стамболов, м-р Никифоров. Същият ден е назначено и ново правителство, също начело с Каравелов. Другите министри са К. Стоилов – министър на външните робати, Ив. Евстр. Гешов – министър на финансите, В. Радославов – министър на вътрешните работи, Г. Орошаков – министър на правосъдието, Т. Иванчов – министър на народното просвещение, майор Ол. Панов – военен министър.
Вътре в контрапревратаджиите също има разногласия, най-вече относно съдбата на Батенберг. Стамболов държи да го върне в страната и полага неистови усилия да го издири нейде по пътищата на Европа. Усилията му се увенчават с успех – българския посланик в Букурещ Начович успява да открие княза на път за родния му Дармщат. Телеграмата на Стамболов застига Александър Батенберг на 15 август в гр. Лемберг (Лвов), на австрийска територия. С нея българския политик моли княза да се върне обратно в България и да заеме трона си.
Междувременно шест полка от южнобългарските гарнизони се насочват срещу детронаторите в София. Част от съзаклятниците бягат, някои са арестувани, а за да се избегне въоръжения сблъсък Струмският и Артилерийският полк са изтеглени от София.
На. 16 август княз Батенберг издава една “Прокламация до българския народ“ с която назначава княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков, д-р Георги Странски. Със същата прокламация е назначено и ново правителство в състав: В. Радославов – министър-председател, Гр. Начович – министър на външните работи и управляващ Министерството на финансите, Д. Тончев – министър на правосъдието, Г. Живков – министър на народното просвещение, и полк. Д. Николаев – военен министър.
На следния ден – 17 август. Княз Александър Батенберг се завръща в България. Същият ден той, без да уведоми правителството или Стамболов изпраща една своя телеграма до руския император Александър III с молба, руския самодържец да одобри завръщането му на престола в България. Отговорът на Петербург пристига на 20 август в Нова Загора , където се намира княжеската свита в този ден, е повече от хладен. -
„Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България“
Сблъсквайки се с ясно изразеното неодобрение на Русия, Александър Батенберг сам за себе си взема решение наистина да се откаже, този път за винаги от българския престол. Седмица по-късно – на 26 август 1886 г. Батенберг оповестява доброволната си повторна абдикация. В издадената за целта прокламация князът назначава и ново регентство. То е от трима човека – Стефан Стамболов, Петко Каравелов, полк. Сава Муткуров. На същият ден са направени и някои промени в правителството на Васил Радославов. Самият той остава министър председател и едновременно с това министър на вътрешните работи, на външните остава Начович, а Ив. Евстр. Гешов поема от последния министерството на финансите. Вместо Тончев за правосъден министър е назначен К. Стоилов, а Т. Иванчов заменя Г. Живков при просветата. Данаил Николаев запазва поста си на военен министър.
Още същият ден – 26 август 1886 г., Княз Александър І Батенберг напуска окончателно България.
Изглежда сякаш руският дипломатически натиск постига своите цели – премахнат е ноудобния Батенберг от българския престол. Въпрос на още малко време и усилия е да се наложи някой друг, по-сговорчив на това място или в краен случай, сам руския цар да поеме тъй-тежката българска корона. Пред България е имало два варианта – или да я сполети съдбата на Финландия и да бъде управлявана директно от руската корона, или да си назначи някоя удобна фигура за руски поставеник на българския престол. Това би превърнало новоосвободената ни държава в най-верен съюзник и сателит на руснаците, нещо, което се случва през втората половина на 20 век.
Този неблагоприятен сценарии, със сигурност би задържал стопанското и политическо развитие на страната ни с десетилетия. За наше щастие, българите в края на ХІХ век избират трети вариант – да отстояват държавната си независимост и да не се огънат пред международния натиск. Всъщност тогавашните български политици се възползват максимално от клаузите на Берлинския договор и благодарение на разногласията между великите сили, успяват да запазят своята свобода.
