DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

Невериятното се случи – Куба вече има има нов президент!

Това е добрата новина. Лошата е, че новият президент пак се казва Кастро. Не е Фидел, а е Раул. Едва ли има голяма разлика. Комунизмът си остава заедно с фамилията Кастро. В известен смисъл, това което се случва на „Острова на свободата“, може да остане в историята като „кастриране“. Макар аз, като по-милосърден да го наричам просто „Кубизъм“

Всъщност това е доста повърхностен и ироничен поглед върху случващото се в Куба. Истината е малко по-сложна. За жалост не по-добра. Според мен, за Кубинската революция (според Фидел „хуманистична“, а не „комунистическа“) настъпват тежки дни.

Вижте само какво стана с Че - един откровен убиец се превърна покрай една снимка (перфектен PR) в символ на свободата за няколко поколения напред. Разбира се и достатъчно ранната му смърт спомогна за това.

Фидел премина по друг път – този на властта, дълъг живот и дълга власт. Дори в известен смиъл по-правилният – беше президент сега е просто блогър – ще пише на воля в „Гранма“.

Но какъвто и да е, Фидел също стана някакъв символ и то преживе. Не като Че, комуто се наложи да умре навреме. Не и като Раул, който е призван да продължи делото.

Какво ще се случи с Куба, след като Фидел сдаде властта на брат си?

Нищо добро, според мен.

Ще се случи нещо лошо, грозно, квадратно и ръбесто. Просто „Кубизъм“.

Тези дни управляващата тройна коалиция даде своята заявка за следващ мандат. Това едва ли учудва някого – нормално е едно управление да счита себе си за успешно и да желае отново да получи вот на доверие от гражданите, за да продължи да управлява.

Означава ли че на предизборната кампания е сложен старт? Да, в известен смилъл. Когато и да се проведат парламентарните избори, предсрочно или не – те са следващите на хоризонта. Така че, вече се работи по тях и се готвят евентуалните изборни и следизборни конфигурации.

Дали обаче тези избори могат да бъдат спечелени от сега управляващата коалиция? Трудно е да се предскаже, но отговорът е по-скоро не.

Най-груби сметки показват, че когато и да са изборите, БСП едва ли ще промени много броят на своите гласоподаватели. За ДПС подобна промяна е възможна, но тя би била по-скоро нагоре, отколкото надолу. В такъв смисъл тези две политически сили са „предвидими“, докато не може да се твърди същото за другият субект в управлението – НДСВ. Даже напротив – за жълтата партия е сигурно, че е „непридвидима“ и никой не и гарантира нито място в следващото управление, нито дори в следващият парламент.

Ясно е, че НДСВ се разцепи. Но не е ясно коя част е по-силна. Формално Симеон Сакскобурготски остава член на тройната коалиция, но това е малко по инерция. Едва ли не, като жест на другите двама, който не искат да останат насаме един с друг и им е нужен един удобен трети.

Силата – или слабостта – на Симеон в коалицията си пролича по това, че не се стигна до смяна на неудобните му министри. А има такива, които макар и от квотата на НДСВ всъщност са много по-близки до другият лагер – на отцепниците. В известен смисъл царят е генерал без армия, а парламентарната група на „Нова Демокрация“, реално е в управлението на страната, макар да се брои за част от опозицията.

Вероятно БНД се приема и от БСП и ДПС като един много възможен и удобен бъдещ коалиционен партньор. При всяко положение, и Станишев и Доган няма да помогнат или попречат явно нито на едните, нито на другите жълти в борбата им за надмощие. И двамата ще изчакат да видят, как ще се представят на изборите НДСВ и БНД, за да се прави тепърва ново разпределение.

Според мен „новите жълти“ крият в себе си неподозирана сила и като нищо могат да заемат мястото на НДСВ в едно бъдещо управление. А разбира се, не е изключено и „четворна коалиция“. Сигурно е само, че сегашната конфигурация на властта и нейното деление – 3-5-8 – няма как да бъдат запазени. В такъв смисъл тройната коалиция е невъзможна в един следващ мандат. 

Що се отнася до бъдещето на Симеон Сакскобурготски и неговата партия при един евентуален неуспех на изборите – то нищо чудно и царят и неговата формация да бъдат окачени като златна брошка на ревера на разрастващото се либерално ДПС.

От къде минава пътят на Сърбия към Европейския съюз?

Май минава през Косово.

Според отношението на властта в Белград към случващото се в размирната провинция, ще се определи посоката, а и скоростта на придвижване на нашите западни съседи в една или друга посока.

Възможно е да продължат да бъдат най-верният съюзник на Русия на Балканите. Те са си такива вече два века, така че това не трябва да ни изненадва особено. На нас, българите ни е втълпено, че ние сме най-проруската страна на полуострова, но това не е вярно, исторически погледнато. За Русия България е само средството, а именно Сърбия е цел. Затова и Москва ще насочи всичките си усилия – дипломатични, а защо не и военни – към запазване целостта на „остатъчна Югославия“, която вече остана да се състоя само от Сърбия, Косово, Воеводина, Санджак и българското Поморавие (не говоря само за Западните покрайнини).

Тази прекомерна руска намеса в западните балкани обаче има своя цена. В известен смисъл Русия прави „мечешка услуга“ на Сърбия. Да, руснаците могат и да попречат на Косово да обяви независимост сега. Но процесът е необратим – няма връщане назад. Ако не е сега, то все някога, Косово ще стане самостоятелна държава а не автономна част от Сърбия. И този процес може да се забави, но и да се предотврати в перспектива. Все някога ще се случи. Да се пречи умишлено на това е, като да се пречи на болният да се вземе лекарството, защото е горчиво. Това няма да го излекува.

А Косово е горчив хап за сърбите. Няма как да се примирят с отцепването на тази изконна сръбска територия. Там се формирала тяхната народност, тяхната държавност. Страшно е някой насила да ти отнеме най-ценното.

Но какви са вариантите? Има ли изобщо такива? Може ли Сърбия да задържи Косово, дори и насли, дори и с война? Не, не може. То вече не е нейна територия, макар никой да не гоказва на глас. Косово е друго, на косоварите и това е обществена тайна. То си е вече независимо. Приемането на някаква „Декларация на независимостта“ и нова конституция са само формалното узаконяване на един станал вече исторически факт – Косово е независимо от Сърбия.

Проблемът остава за сърбите. И илюзиите. Те са дотолкова заслепени от тях че са готови да повярват на обеания, само защото им се иска да са верни. И са готови да направят сделка кон за кокошка. Да подарят нещо, което имат – своята енергетика –  на „Газпром“ срещу обещанието, че Рузия ще им даде това, което нямат – Косово.

Но Косово не е и руско, та да го обещават, още по-малко пък да го дават, на когото и да е. Така че, сега в Белград живеят с някакви илюзии, че могат да хванат някакъв потеглил вече влак. И тези илюзии пречат на Сърбия да поеме своя истински път – този встрани от рускато влияние, но в посока присъединяване към Евроструктурите.

И колкото по-бързо го осъзнаят, толкова по-добре за тях. Хапчето макар и горчиво трябва да се изпие, за да се излекува болният организъм. Всичко друго е агония и отлагане на смъртта.

Можете да видите още нещо по темата: Сърбия: Какво предстои – растеж или криза?