DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

Сещам се за израза: „…Свободата не ще Екзарх, иска Караджата…“.
Според мен иска и двамата.
Ако нямаше Априловска гимназия, нямаше да има и Априлско въстание. Ако ги нямаше цариградския „Роберт колеж“, одеската семинария, болградската гимназия и пражката „Политехника“ , къде щяха да учат нашите възрожденци? Тези „строители на съвременна България“ , даскали и търговци, военни и политици, банкери и предприемачи, научени да печелят големите пари и да правят големите дарения. Те са нашия пример днес.

И тогава са се чували гласове, дали чужденците, хора дошли отвън, могат да бъдат полезни изобщо? Времето показа, че верният отговор е да. Имената на Иречек, Мрквичка, Головин или Верганца са известни не само на историците. Да не говорим за многото инжинери и архитекти, направили нашата столица европейски град. Издигнали сгради, с които и досега се гордее София. И бирата, която пием.

От подобна работа се нуждае сега България – основополагаща и просветителска по своята същност. Само така могат да се променят нравите в едно общество, като че ли позабравило моралните си ценности. За да няма корупция, трябва първо да се научим да си продупчваме билета в градския транспорт. А за да уважаваме институциите си, трябва първо да се научим да се поздравяваме по улиците.

Неписаните правила на човешкото общуване са много по-важни от писаните закони, които държавата ни налага. И ако законите не са като правилата, няма кой да ги спазва, дори и насила.
Значи трябва да повлияем със своите действия върху съзнанието на хората, техните мисли и желания. Това е най-дългия път на промяна. Но единствено верен. Бързите неща са нетрайни, потребен е бавен и тежък труд, постоянно усилия в една насока и то от много хора едновременно. За да можем, евентуално някога, да видим част от усилията си възнаградени. Едва ли ще е леко на някого.
Но няма нищо невъзможно, само някои неща изглеждат невероятни. Докато не си повярваме и не накараме и други да повярват. Не в мен, в себе си. И да превърнем своите лични борби за оцеляване в във един общ стремеж за промяна. Към по-добро за всеки един.

Днес е ден на национален траур.
Не искам да коментирам трагедията, ужасна е.
Не искам да пиша и за политика, не е сега момента, не и в такъв тъжен ден, като днешния.

Това, което мога и искам да кажа е, че днес всъщност е така нужният ни ден за размисъл, от който сякаш сами се отказваме.
Защо страна ни е такава, защо живеем и умираме така нелепо?
Защо не сме щастливи, защо животът ни е борба за оцеляване, изпълнен с опасности всеки ден.
Защо живеенето в България е опасно за здравето ни?
Защо сме винаги на ръба, понякога и зад него?
Защо не ни стигат парите, а стресът ни идва малко в повче.
Кой е виновен, ние или някой друг?
Какво трябва да направим, за да излезем от тази безизходица.
Защо не мислим малко повече, защо не вземем животът си в нашите ръце?
Защо оставяме друг да решава съдбата ни, друг да взема решенията, които ни касаят?

Хора, мислете. Мислете и правете нещо, повече така не може.
Време е.

Днес е „Денят на земята“. Всички сме призвани да изгасим осветлението си, за да засвидетелстваме своята съпричастност към еко проблемите на планетата.
Не искам да коментирам „материалното“ измерение на проекта – то даже не ме и интересува. Колко енергия по-малко ще изгорим, колко природа ще се спаси, с този един жест на хората към оставащия свят. Това е работа на учените, на еколозите, не е моя – аз съм само един гражданин като всички вас.
И повече се „паля“ по подобни инициативи, поради факта, че тя е показателна за това, как ние, хората, можем да променяме заобикалящия ни свят. Стига да го искаме.
Аз го искам. Сигурно и ти.
Инициативата е добра, идеята си струва. Изключи се и ти.