DeLaRea.net – блог на Антони Де ла Реа – по света и у нас

Вземам повод от постинга на Комитата относно вчерашната ни среща.
Да, и аз бях там, и аз „ядох, пих и се веселих“… Разбира се, това е само част от познатата ни приказка на Шарл Перо, в случая ставаше дума за една среща на кафе сутринта, а не за „пир по време на кампания“.

Признавам си, че останах с много добри впечатления. И от разговора, и от самата Надежда Михайлова. Очаквах нещо от типа – „подкрепете ме, защото…“, а се оказа малко (или много) по-различно. Идеята на срещата не бе „нахранете блогърите“, а по-скоро „попитайте блогърите“. Всеки от нас има възможност да постави въпросите, които го вълнуват, тези, на които иска решение. А нали затова са политиците – да решават проблемите.
Аз се възползвах от възможността да поставя отново наболелите въпроси, касаещи българите зад граница.
Започнах с темата за международните паспорти и нашето желание техния срок да се удължи от 5 на 10 години, както е в повечето бели страни от първия свят. Както сигурно помните, през 2005-та година бяхме организирали подписка, в която се включиха хиляди емигранти. Тогава това наше искане бе предадено на президента Първанов при неговото посещение в Лондон.
За жалост, от тогава – ни дума, ни вопъл, ни стон, по темата…
Подозирам, че всичко е попаднало в кръглата папка…
Но е време да повдигнем отново въпросът – бог забавя, но не забравя. Ние също.

Другото, за което настоявах бе за политическите и граждансите права на нашите сънародници зад граница – правото им на гласуване, всичките пречки, които се създават от нашата надменна администрация по посолства и консулства. Също и за цялата бюрокрация, която пречи на българите зад граница да се чувстват такива. Не говоря за казионните опити, кои успешни, кои не толкова, за празнуване на един или друг национален празник. Става дума за по-“битови“ неща. Като например, този, да извадиш ЕГН на детето си, ако се е родило зад граница…. Само, който го е преживял, знае за какво става дума, а които не е – не му го пожелавам и да го преживе… И т.н. и т.н.

Както и да е, ще видим какво ще стане и какво ще се промени след тези избори.
Лично аз се чувствам малко повече „обнадежден“
Мисля си, че има надежда. Надежда Михайлова.

Каква е разликата между изборите за Евровизия и за Европарламент?

Че на едните искаме да гласуваме, ама не можем, а на другите обратно - можем, ама не искаме.

Този виц казва нещо, което не се вижда на пръв поглед. Нека да се вгледаме малко повече в случилото се.

Всички видяхме как премина конкурса (и гласуването) на Евровизия. От една обикновена международна надпревара за най-добра песен, се превърна в някакво европейско първенство за надмощие. Битка за налагане на собствените националните ценности, в рамките на общността. Нещо което на нас тепърва ни предстои, да се налага да отстояваме своите национални особености в сблъсък с другите. И най-интересното е начина по който се решава един подобен сблъсък.

С гласовете на хората, живещи зад граница. И в едната, а в другата кампания тези гласове решават кой ще спечели. И ако за песента, това се видя ясно, май не е толкова лесно за разбиране при утрешния политически вот. Защото ми направи впечатление как никоя политическа сила не намери време, възможности и желание да агитира за себе си зад граница.

Затова и ще са такива резултатите в дъждовната неделна вечер …

В неделя гледах дебата по Нова. Имам някакво усещане че това ще е своеобразен връх в тази кампания. Точно седмица преди изборния ден, идеално време за въздействие върху избирателите. После вече е твърде късно – хората са взели своето решение, дали да гласуват и за кого. Кой каквото има да казва – да го прави сега или да замълчи завинаги.

И затова този дебат ми беше интересен. Все пак бе събрана тежката артилерия, всички водачи на партийни листи. Нормално бе да се говори сериозно, наистина за политика, за проблемите и за решаването им.

Няма сега да коментирам надълго и нашироко, кой какво е казал, как се е предствил, кой колко е въздействал. То не е и моя работа, има си политолози, социолози, имиджмейкъри, които да покажат кой колко е успял или не е, да си каже верните думички по подходящ начин. И разбира се, кой каквото и да каже, последната дума принадлежи на избирателите седмица по-късно.

Но има нещо друго, което ми направи впечатление и заради което наблюдавах с интерес, от един друг ракурс на нещата. Любопитен ми бе не толкова сблъсъка, ляво-дясно, или популизъм срещу конкретика. На мен ми бе любопитен сблъсъка млади-стари. Защото всички искаме да видим „новите лица“, кой кой е и какво може.

Дали „старите пушки“ още гърмят или младите ще ги пометат със своята усмихната и ведра напориста информираност.  Един общо взето, предизвестен спор – времето винаги работи за младостта, няма как да е друго яче. И затова за мен резултатът беше леко изнендващ. Младите не стояха добре.

Царската избраница Раева (аз все и викам Илияна, а тя е Биляна, всъщност) изглеждаше добре на екрана, удачно подбран костюм, но с друго не я запомних. Димитър Стоянов е млад, но не и нов в политиката, Душана е нова, но пък не и млада, и това и пролича. Двамата ги запомних с някакъв спор кой бил дипломиран и кой не…Другия млад бе Вигенин, който се справи сравнително най-добре от „новите лица“, което не е учудващо с оглед на това коя партия го е възпитала и изградила. Един млад Станишев, това виждам в него.

Учудващото добро представяне бе на „старите“ – уж омръзнали, уж прекалено познати физиономии. Софиянски направи впечатление с номера с крушките и чак съжалявам че няма да бъде избран. Петър Стоянов бе май най-добре в своята любима роля на баща на нацията. Някак си другите дебатиращи сами му отредиха тази роля – вместо да се карат с него, предпочетоха да го слушат. Това пък му позволи почти винаги да говори последен с мъдроста на по-знаещия и да извлече максиимума от представянето си.

Извода който сам се налага е че, всички без изключения партийни централи трябва да помислят и да поработят върху изграждането на своите млади или нови кадри. Защото един политик, един добър лидер не се става за година или две. Иска се внимателна работа, шлайфане, изграждане и постепенно налагане в публичното пространство на новите лица.

А дотогава -  „На бой отиват само старците“, ако сте го гледали.