DeLaRea.net - блог на Антони Де ла Реа - по света и у нас

  Без малко да пропусна да отбележа за поколенията този знаменателен факт - “повишаването” на отец Николай в митрополит на (както казват запознати - най-богатата) Пловдивска епархия. Злите езици наричат 38 годишния владика “Юпито на църквата”:-). Е, по-добре, отколкото да му викат, както на папата -  ”Ротвайлера на Господ”.  Макар че, отец Николай май се изживява точно като куче-пазач.

Той е идеалният за целта - безукорен във всяко едно отношение, безкомпромисен, неподкупен, принципен, дисциплиниран. Това му носи много врагове, но и много почитатели. И почитателки сигурно, бленуващи за сините му очи, но той е над тези неща. Както и да е, да не се отклоняваме.

Идеята ми е че бързия възход на доскорошния викарии, говори за няколко неща едновременно. Ясно е че и в Българската Православна Църква има една неизбежна смяна на лицата. Има и въпиюща нужда от нещо истинско, искрено, ново и силно. Както всъщност във всяка една област - политика, икономика, религия - в нашата страна. И тук, както и в другите области, се наблюдава принципа на махалото, преминаването от едната крайност в другата. И в това отношение отец Николай идва като вестител на новото, на непознатото лице на православието. Силно, нахално и младо, абсолютно убедено в познанието на “божествената промисъл”. Не знам дали сме подготвени за такова нещо - един религиозен синоним на “Атака”.

Във всеки случай, това че, отец Николай бе противник на посещението на папа Йоан Павел II,  историята с предназначените за Светия отец дарове, заключени  в един килер на храма “Св. Александър Невски”, или другата със скриването на стола на тогавашният папски нунций Антонио Менини, когато едва не се стигна до дипломатически скандал, са само началото. Тепърва ще стане интересно и ни предстои да гледаме филма “Отец Николай - суперстар”.

Всички хора в България копнеят да видят един истински духовен водач. Това междувпрочем си личи и от класацията “Великите българи”. Ненапразно след безспорният Левски, на второ място се класира учителят Петър Дънов. Ние имаме огромна нужда от светли люде, духовни пастири, който да водят миряните.

Дали Николай Севастиянов е такъв? Не знам, може би да, може би не.

Опасенията ми са че ще се стигне до един религиозен фанатизъм, който не сме наблюдавали от години. Говоря за православен фундаментализъм, като този от времето на цар Борил. През 2011 се навършат точно 800 години от последния църковен събор срещу богомилите в България. Юбилеят е чудесен повод да се направи нещо подобно и сега. 
 

Тазседмичните разправии в парламента по повод на Закона за евроизборите много бързо се пренесoха в средите на управляващата коалиция. И се превърнаха в спор между едните и другите, пред очите на третите. Цялата тази караница показа какви са отношенията между управляващите партии - обтегнати. Единствената причина да са заедно е само властта.

Управляващите имат внушително мнозинство от 169 депутата в Парламента. Ако са единни, могат да си приемат всеки закон, които намерят за добре. Няма опозиция, която да им създаде проблем за това.

Вместо това обаче, премиерът Станичев изведнъж заговори за някакво ново мнозинство в парламента и за предсрочни избори. И двете идеи ми се струват малко изсмукани от пръстите. Поредния блъф, за да се извиват ръцете на коалиционните партньори. Да, проблем има и той е в самата коалиция. Вместо да се чудят кой подкрепя правителството и кой не, могат да направят нещо много по-лесно.

Министър-председателят Сергей Станишев да поиска вот на доверие от Народното събрание.

Ако има подкрепата на своите 169 депутати - ще го получи.

Ако няма такава подкрепа - да си ходи. Толкова е просто.

  Прибързаното и недобмислено решение на управляващите за евро-амнистия им се върна като бумеранг. Хората зад решетките изведнъж предвкусиха свободата. На всеки му се прииска да излезе навън, кой у тях, кой направо зад граница. И се започнаха едни протести, едни гладни стачки, едно катерене по покривите.

  Един отказал да яде - не му била вкусна храната. Друг не искал да работи - ами ако ще. Трети заплаши да си зашие устата - това не го разбирам. По-добре да иде на зъболекар, ще го боли по-малко. А най не ми е ясно, как става това катерене по покривите на затворите. Имам чувството, че в затвора няма нищо по-лесно от това да се качиш на покрива с плакат: “Това не е бунт, а протест”. или “Искаме медиите”. Тия хора в затвор ли са или на строителен обект? Някой охранява ли ги наистина ?  Всички протестират, всички искат медиите. И всички искат на свобода. Защото, както знаем, в затвора всеки е невинен, попаднал е там случайно.

  - Ами, вкараха ме за два метра въже.

 - Че кой влиза в затвора за два метра въже?

 - На другия край на въжето имало вързан един кон… 

И затова, когато правителството започне да се прави на добро, трябва да внимава на кого, какво обещава. И дали изобщо има смисъл от подобни “показни акции”. Само за да се направим на добри пред хората. И да се издигнем в очите на слепите.