Случаят с поведението на нашите войници в Ирак може да изглежда странен или дори скандален, но всъщност не е нито едното, нито другото. То е нещо повече - то показва какви сме си всъщност. Тъжната констатация е, че ние сме такива - народ от хора, за които да обидиш, нагрубиш или дори да напсуваш другия, не е нещо необичайно.
А пък ако тоя другия е някакъв “мангал”, който не ти разбира езика - още по-лесно. Какво ти пука? Даже си мисля, че този който е заснимал клипа и го е поставил в нета, не го е направил с цел да предизвика скандал, ами по-скоро обратното. Да се покаже, да се изфука, едва ли не. Вижте ни какви сме страшни, колко сме голяма работа, можем да си правим каквото искаме и няма кой да ни каже “копче”, никой не може да ни направи нищо. Защото ние сме си “таковали майката”, не ни пука от нищо и ако някой ни се изрепчи, ще му “таковаме” и неговата.
Тези войници - българските войници, които са в Близкия Изток, не са по-различни от всички нас в България. Те са същите като нас. Те са и същите които ходят на стадиона да гледат футболни мачове, които шофират без да си слагат предпазните колани, които възпитават децата си, така както умеят.
Че ще имаме проблеми с войсковите контингенти, които изпращаме зад граница, си пролича още с първата мисия. Тогава в Камбоджа, повечето наши жертви бяха дадени от злополуки или от слаба дисциплина, а не от сражения с неприятелят. От тогава положението доста се промени, но едно остана неизменно - манталитетът ни. Той не се променя с влизането ни в НАТО, с влизането ни в Европа, . Той може да се промени само с много усилия, с много възпитание, с много личен пример. Но къде са тези, които да го дадат този личен пример, къде са нашите духовни водачи? Начело на държавата ни ли, начело на църквата ни ли, начело на армията ни ли?
На никое от тези места.