На шествие като нашествие
Бяхте ли на шествието? Това в подкрепа на сестрите ни в Либия. Аз бях. И ето какво си мисля.
Знаете че, не одобрявам изцяло акция с лентичките. Според мен тя има две лица, доста различни едно от друго.
Едното е чисто човешкото. Това на хората, на които им е мъчно за сестрите ни. Тия хора са доста искрени и няма какво друго да направят, освен да закачат по една лентичка. В такъв смисъл, това е една проява на нашето гражданско общество – общество от осъзнати хора, което показва съпричастност към съдбата на един от нас. Добре е, че сме дораснали вече за това.
Другото лице е това на държавната намеса. Не твърдя, че правителството задължително е измислило това мероприятие. Не вярвам в разните теории на конспирацията, как винаги има някой, който движи задкулисно нещата отсрани. По-скоро ми се струва че управляващите се възползват от обществената енергия, вложена в инициативата. Те всячески я подържат, правят я почти задължителна за държавни и общински служители, за граничните полицаи и пожарникарите. Това им помага да се отклони вниманието от факта, че правителството не може да направи нищо повече по спасяването на сестрите. А и от други проблеми в страната в момента.
И затова ми беше интересно да присъствам на шествието, да видя с очите си хората. Какво видях?
Първо, много хора. 25 или 30 хиляди, според медиите. Не знам как са ги преброили, може би според броя на раздадените флагчета или лентички. Както и да е, точната цифра едва ли е най-важната. Хората наистина бяха много и най-различни. Според мен никоя политическа партия или синдикална организация не би могла да събере толкова много хора на едно място.
Второто е, че повечето шестващи бяха млади хора. Всякакви, повечето с различни политически убеждения или музикални вкусове, ако се съди по дължината на косите им или по начина им на обличане. Тези хора са твърде млади, никой от тях няма как да е бил на митингите през 90-та или дори през 97-ма. За тях да участието в подобни улични прояви е нещо ново, някакъв нов вид изживяване, което им харесва. Харесва им да вървят свободно по улицата, да развяват националното знаме и да пеят химна.
Третото е, че нямаше никакви познати политически лица. Ако някой говореше по високоговорителя на хората, то това беше Мартин Карбовски. Той по никакъв начин не би могъл да бъде да бъде наречен политическа фигура, а по скоро изразител на някакви обществени нагласи. За един средно интелигентен, четящ „Егоист“, млад човек, е много по-лесно да се идентифицира с него, отколкото с който и да е политически лидер. И това май е ключа към успеха на шествието.
Шествието характеризира именно нашествието на многото нови и млади хора в публичното пространство. Като лидери и като участници. Старите лидери са изхабени, старите митингуващи са уморени. Има нужда от нови лица и те се появяват неизбежно. Те са вече тук, макар до сега да не са се проявявали. Но нашествието им е предстоящо.
Що се отнася до митинга пред „Александър Невски“, то там мероприятието навлезе в утъпканото русло на казионната кампания. Искреността на проявата се позагуби и се превърна в телевизионно шоу, подчинено на законите на жанра. Всичко бе съобразено с прякото телевизионно предаване и от това само се загуби. Достатъчно бе да се види как Лили Иванова изчакваше в „Мерцедеса“ си да дойде време за нейната поява на сцената. Песента, направена специално за случая, не искам да коментирам. Достатъчно е да се замислите дали си спомняте все още мелодията. Аз, не.
Що се отнася до другата обществена проява от изминалата седмица – тази на такситата – то мнението ми почти напълно съвпада с това на повечето хора. Можете да го прочетете в статията ми „Сигнално жълто „.
