По пътя
Днес научих една цифра, която ме шокира. 10 143.
Толкова души са пострадалите от катастрофи по пътищата в страната. Около 6000 леко ранени, 3000 тежко, и 1000 загинали!
Като знаем че, Щатите загубиха за три години 3000 души (само че войници) в Ирак за последните три години, става страшно. Ами то излиза че у нас положението е същото. Ние всекидневно водим една война по улиците на градовете, използвайки най-разпространеното оръжие за масово поразяване – автомобила. Звучи ужасно.
Свикнали сме да се оплакваме от държавата си и от обичайните заподозряни – политиците – за всичко. „Те“ не оправят пътищата, градския транспорт е трагикомичен, липсват табели по шосетата, катаджиите само знаят да вземат рушвети. Всичко това сигурно е вярно, но не е само то. Да не би само политиците ни да карат такситата или линейките, които катастофират? Ние как караме? Перфектно, нали?
В София имало вече 800 000 автомобила. И всички караме като луди. Без колани, разбира се, ние сме над тия неща.И всеки паркира кой където свари, най-често на тротоара. И после, защо нямало деца по улиците? Ми няма да има, като не може да се мине с детска количка по нито една улица в столицата, че и не само там.
Пак правя паралел с Израел. Казвал съм вече за боядисаните бордюри по градовете и за паркирането, няма да се повтарям. И затова че глобите там са солени. Закона задължава шофьорите да спират на „заебра“ дори ако има пешеходец, който иска да пресече и чака на тротоара. И всички спират. И има доста деца по улиците, който никой не блъска.
Отделно от това, преди една година се появи нещо съвсем ново за мен. На задната страна на всеки автомобил е залепена една лепенка на която пише: „Кажи как карам“. Заедно с телефонния номер на твоя застраховател. Само да засечеш някого, или му отнемеш предимство, знаеш че вече си изгорял. Със застраховката за следващата година.
Спирам до тук и излизам че имам друга работа. Ще трябва да пресека няколко булеварда, за да стигна там, където трябва. Пожелайте ми късмет.