Честита Нова Година!
Вече сме 2007-ма година! И днес слагам тук нещо старо и добро. То е посветено на разширяването на Европейският Съюз. Казва се:
Европа – последният да затвори вратата
Ние сме горещи привърженици на разширяването на Евросъюза само до момента на приемането ни. След това – не, даже напротив. Защото не е достатъчно ние да сме вътре, трябва и още нещо – другите да са от вън.
Освен всичко останало, Европа е един обмен на пари между различните страни. Всяка държава прави своите вноски в общия бюджет. Разбира се, богатите дават повече, а бедните по-малко. И също така, всяка държава ползва част от този бюджет. Разбира се, сега пък е обратно – бедните вземат повече от богатите.
Идеята е тази система на скачени съдове да доведе до постепенно изравняване на стандартите, премахване на различията в страните-членки. Достигане на всеобща благоденствие и задоволеност. Когато всички ще са достатъчно богати. Това обаче е невъзможно, ако Съюза се разширява до безкрай.
Всяка новоприета държава ще е по-бедна от досегашните членове и ще взема повече от колкото ще дава. Това от своя страна ще дърпа назад икономиките на развитите страни, а от там и цяла Европа. Накрая клонът просто ще се счупи.
Фактът, че България ще бъде приета в комплект с Румъния е вече неуспех на нашата дипломация. Тя е породена преди всичко от наши си, вътрешни проблеми и забавянето на целия преговорен процес. Но именно в ръцете на дипломатите ни е да не повтарят подобни стъпки.
От тук насетне наша неизменна задача е да спрем или поне забавим много процеса на разширяване. Той вече не ни е необходим, той би бил вреден за нас. Сега сме от бедните, които вземат повече от колкото дават. Колкото повече можем да усвоим от парите на еврофондовете, толкова по-скоро ще станем от богатите. Но няма да е толкова скоро. И е по-добре за нас да не делим тази сума с други, още по-гладни. Всяка новоприета страна ще взема от европарите, които иначе бихме взели ние. Дори нещо повече, ще се наложи и ние да плащаме от отънелите си джобове.
Ние, българите, добре си знаем дали сме готови за прием. В Брюксел също го знаят. Но и ние, и те знаем, че ще бъдем приети, а и защо именно – така ни бе обещано. А ние много държим на обещанията, особено чуждите.
Процесът на разширяване започна след еуфорията от падането на комунизма в Източна Европа и тогава изглеждаше не само логичен, но и естествен. Както приемането на източно-германските провинции в федералната република. Ако си спомняте, в самото начало имаше някакви условия за това, че страните- кандидатки за членство, трябва предварително да са постигнали определени икономически условия, вече да са си стъпили на краката сами, а не да висят на врата на останалите. След няколко години се видя, че това е практически неизпълнимо и тези икономически условия лека-полека се забравиха. Защото решението за разширяване на Европейския съюз бе политическо, а не икономическо. На Запад решиха, че е по-важно да приобщят източните си съседи към Съюза, без значение от цената, която ще се наложи да платят.
Тогава именно на нас ни бе обещано приемане в клуба на богатите.
Така Европа започна да става първата глобална държава.
Макар не всичко по общата конструкция да е още готово, общата картина вече се оформя. И хората, които вземат решенията в Брюксел се оказват с доста власт, дори повече от колкото би им се искало на някои страни- членки. В желанието да си я увеличат още повече, тези хора са склонни да разширяват Евросъюза до безкрайност. Защото по този начин ще има повече пари за разпределяне и този, който е разпределителят, ще е всесилен. Много повече от всеки държавен глава на която и да е европейска държава. Сблъсъкът на интереси доведе до известни търкания между централната власт и някои национални правителства, дори се стигна до отхвърлянето на толкова важната за всички обща европейска Конституция.
И това при 25 страни-членки. Какво ли щеше да е ако са 52, колкото са в Европейския футболен съюз (УЕФА)? Натам ли отиваме? И какво искаме всъщност?
Защото с приемането на нашите два братски народа от Балканите, броят на членовете ще е вече 27, а поне още една дузина държави искат да станат членове. Нека ги видим само кои са те?
Обичайните заподозряни са както винаги на Балканския полуостров.
Това е едно странно място, където, кой знае защо, всеки народ има по две или повече държави.
Турция и Северен Кипър, Хрватска и Македония, Босна и Херцеговина, Албания, Сърбия и Черна Гора, Молдова.
От тази цялата балканска компания, май само Хрватска хваща окото. И техният случай е като нашия, само че с обратен знак. Пак поради политически причини приемането им бе забавено, въпреки стабилната им икономика. Режимът на генерал Туджман бе обвинен в недостатъчно съдействие на трибунала в Хага. Сега след като г-жа Дел Понте е повече или по-малко задоволена, приемането на Загреб е почти решено.
За другите кандидати какво да се каже? Или добро или нищо. Която и от тях да влезе в Съюза, ще внесе повече проблеми, отколкото решения.
Албания изобщо не може да бъде сочена за пример като европейска държава.
Нито пък Молдова. Босна и Херцеговина не напразно се пише с две думи. Там си има обособени хърватски(католически) и босненски (мюсюлмански) кантони. Това не я прави да прилича на Швейцария на Балканите, даже напротив. Отделно съществува и така наречената република Сръбска Крайна, населена със сърби, православни християни. Подобно е и в Македония. Албанците от западната половина на страната искат автономия, както вече се случи в Косово. Поради неустановения правен статус на Прищина не е добро и положението в Югославия. Там не се знае за колко държави става въпрос. За Косово е ясно, че искат пълна независимост, но и в Черна Гора не е по-различно. Там дори са с друга валута – директно приеха еврото. А има и Войводина.
Изобщо в целия район положението е само привидно спокойно. Ясно е, че дори границите не са толкова твърдо установени. Въпрос на време е новата вълна на нестабилност. Освен икономически и политически, тези страни имат и чисто етнически проблеми.
Това хич не помага за едно скорошно присъединяване към евроструктурите.
Другият потропващ на входната врата е Турция. Скоро четох в „Bulgarian Post“ какво светло бъдеще й се предрича. До средата на века ще стане икономическа супер-сила с размерите на страните от Г-7. Много се радвам за съседите. Поне тях да не ги мисля.
Ако обаче Турция влезе в ЕС, тя ще се превърне в един общ наш проблем. С население като българското, само че умножено по десет, тя ще иска същите грижи като българските, само че умножено по десет. В Брюксел ще наложи да си имат работа с един вечно искащ, претенциозен партньор. А ако нещо му се откаже ще се вдигне шум до бога, че има религиозна дискриминация. И защо тия всичките усилия? Само за да изместим външните граници на Европа в Кюрдистан? Не, благодаря.
Едно евентуално приемане на мюсюлманска Турция ще изисква и баланс от някоя друга подобна страна, само че с преобладаващо християнско население. Католиците свършиха, останаха православните. Украйна е подходяща за целта, тъкмо ще я извадим от руската орбита веднъж завинаги. А защо не Грузия или Армения. Или направо всичките.
Освен това ако сега се каже „да“ на Турция, как утре ще кажем „не“ на другите, след нея?
Имам предвид страните от Магреба. Мароко, Алжир и Тунис са все бивши френски колонии, връзките с метрополията не са били прекъсвани истински. Тези три страни винаги са искали подобно членство и никога не им е било отказвано твърдо. Само им е бил отлаган отговора. За жалост това прилича на отлагането на ходенето при зъболекар. Не съм чувал някой да е оздравял така.
Ако тръгне в тази посока Европейският съюз скоро ще престане да бъде и европейски, и съюз. Ще се превърне в една аморфна маса от средиземноморски държави, неспособна да вземе важни решения за себе си и света около нея.
Не това искаме ние.
За нас Европа на 27-те е достатъчна.
И по-голяма тя не ни е нужна.
Антони Де Лa Реа
Bulgarian Post
25.03.2006.
