Нещо за душата
Този пост е посветен на паметта на Александър Божков. Май той е единственият представител на нашата политическа класа, който не се промени видимо след влизането във (а и след изизането си от) властта. Чувството за хумор и остроумието му, неговият оптимизъм, а вероятно и навиците му, не са се променили нито от едното, нито от другото.
Докато гледах днес хората, които го изпращаха за последно в храма – (не стотиците на опашката от вън, а тези, негови колеги от онези две сини правителства, които промениха насоките на страната преди десетина години), ги видях внезапно остарели. Отиде си един от тях, тези строители на съвременна България. И както обикновено се случва – пръв си отива май най-добрия от тях. Ожален от всички, когато вече го няма, той не беше защитен от нищо и от никого, преживе…
Имам чувство, че АлБож бе една удобна мишена, той бе жертван, за да понесе всичко, което се случи в България по време на прехода. Той беше хвърлен на кучетата, които искаха да разкъсат някого, някой, който да поеме вината заради всичко и заради всички. Е, той е пое, с присъщото му чувство за отговорност, с типичното му чувство за хумор, дори. И плати цената на прехода. С живота си.
Дано душата му намери покой сега.
