PR по време на чума
Повод за това мое писание е случващото се с нашите сестри в Либия.
Досега не съм казал нищо по темата. Не защото не ме интересува, а защото ме е срам.
Съвсем умишлена пиша „сестри“ а не „медици“, както досега ги наричаме по медиите. Защото тази човешка трагедия, на която сме свидетели толкова години вече, накара всички ни да сме съпричастни. Да приемаме лично ставащото в Бенгази. Тези бьлгарски жени, не са просто някакви „медици“, отишли да работят за долари в една далечна страна, те станаха част от нас, самите. Чувстваме ги по-близки, сякаш са наши родни сестри.
И когато съдят тях, сякаш съдят нас. И когато мъчат тях, сякаш мъчат нас. И ако, не дай си боже, утре обесят тях, ще го изживеем така, сякаш ще обесят нас.
Всеобщото чувство за съпричастност, обзело хората е нещо хубаво. Една от добрите, типично нашенски черти, за щастие, неувяхнали с времето.
Мисълта ми обаче е за друго. На фона на всеобщата загриженост, обхванала обществото ни, правят впечатление действията на нашите управляващи.
Те също се плъзгат по тази eмоционална плоскост, тръват по посока на най-малкото съпротивление. Сякаш искат да яхнат вълната на народната покруса.
Само че, има една малка подробност. Тя е във вьзможностите на едните и на другите. Догато обикновените хора от улиците на Бьлгария, изпитават съжаление, поради невъзможността си да направят нещо повече, то това не важи за управляващите. Или поне не би трябвало да важи.
Управляващите в една суверенна държава, подложена на изнудване, би трябвало да имат повече възможности за отговор. Би трябвало да са подготвени за подобно развитие на нещата около процеса. Би трябвало да имат готови варианти, вече обмислени ходове занапред. Явно не е така.
Улисани в своите предприсъединителни грижи, те сякаш изпуснаха нишката на процеса. И направо проспаха последните няколко месеца. Всички говореха как нещата са добре, колко оптимистично трябва да гледаме на развоя на делото, как скоро всичко ще свърши добре…
Някой дори каза, че сестрите ни ще са свободни „по Коледа“.
Нищо такова не се случи.
И сега, когато стана ясно че, нещата са от зле по зле, управляващите взеха да кършат пръсти. Да изпитват чувство за вина и съпричастност към жертвите. В невъзможност да предприемат каквото и да е, или да измислят някакъв полезен ход, те прибягнаха до най-обикновени популизъм.
Заговори се за отмяна на различни празнични мероприятия. Столичният кмет Бойко Борисов дори изгаси за 5 минути коледната украса на София. Много достойно за един бивш главен секретар на МВР. Хората очакват той нещо да направи, и той прави.
Лошото е че, всичко това е едно лицемерие.
Някакъв пошъл, не навременен PR.
Колкото и празненства да се oтменят, колкото и лампи да се изгасят, това на никого не помага. Освен на самите управляващи, разбира се.
За да могат да посрещнат празниците без угризения на съвестта.