В училище ни учеха, че навлязлата в България съветска армия установява „народната власт” и така е станало възможно слизането на партизаните от планината. Всъщност войските на маршал Толбухин достигат София откъм Искърския пролом на 16 септември. Докато навлизат в столицата откъм единият край, през другия в посока Белград излиза кортежът на германският пълномощен представител Бекерле.
По своя трагизъм датата 4 септември 1944 г. (понеделник) с нищо не отстъпва на възпявания с десетилетия „ден девети” от края на същата седмица. След смрачаване на същия ден, по всички правила на конспирацията, в дома на ортодоксален комунист и лично честен човек Петър Вранчев се събира елитът на Отечествения Фронт. От страна на БКП/БРП присъстват Добри Терпешев, домакинът П. Вранчев и Антон Югов. Звенарите са представен от действащия капитан Петър Илиев и уволнените през 1936 г. майори Стоян Трендафилов и Тодор Тошев. Присъстват леви земеделци, начело с Александър Оббов. Неяснота съществува около единствения представител на социалдемократите, тъй като Димо Казасов отдавна е с друго кредо.
Без всякакво обръщение, съзаклятието се открива от Добри Терпешев с думите: „Съветите са решени да минат Дунава и ако не заварят в България симпатизиращо им правителство, то ще имаме съдбата на Прибалтийските републики, където разтребваха наред. Кой ще ти гледа кой е наш и кой не е.“ След кратка пауза и усмихвайки се продължава: „Ясно е, но дайте да видим кой ще взима властта.“
„Технологическият въпрос“ всява смут. Пръв другаря Югов заявява, че това не е по силата на БКП/БРП, тъй като само осем души от Шопския отряд са в кв. Банишора. Изтъква се още, че уличните въоръжени действия изискват специфична бойна квалификация, каквато партизаните не притежават.
Земеделците бързат да уверят, че военните им кадри са обезкръвени в периода от 1923-1925 г. и нямат никакво влияние в армията.
Звенарите се очертават като единствена и последна възможност. По онова време много от „момчетата“ на Военния съюз имат зад гърба си приличен превратаджийски стаж. В качеството си на младши офицери те взет участие в ударите от 9 юни 1923 и 19 май 1934 г.
Разбира се, целите са различни, но те са тренирани. Звенарското им верую се основава върху схващането: целта е нищо, движението е всичко, а оправдание винаги има. Отявлените републиканци от техните редове са пометени в запаса през 1936 г. от ген. Пенчо Златев, но са останали много и богато разклонени колегиални и съсловни връзки между действащите офицери и кадрите от запаса.
И така, умело аранжирайки приповдигнат порив, комунистите се спускат към звенарските представители, прегръщат ги и ги заклеват да действат. Някои от участниците се разплакват и емоционално предлагат паролата за действие да бъде „Оборище – Волов“.
Но събитията взима сериозен обрат, когато на жилищната врата на Вранчев се позвънява. Отваря домакинята. Двама елегантни господа заявяват, че са от полицията, но бързо прибавят, че място за безпокойство няма. Искат само да предадат устна покана от страна на полковник Чавдаров (началник на униформената полиция, разстрелян по-късно) и полковник Стоянов (полицейски комендант на София, също така разстрелян) до участниците в „сбирката“. Двама представители от „технологичния кръжок“ са поканени на среща след два дни с посочените полицейски фактори. Уплашената госпожа Вранчева коректно предава съобщението на смълчаните заговорници. Всички се втурват към прозорците на партерния апартамент, гледащи към двора. Изумени констатират, че всичко е миро и тихо. Блокада няма.
Налагат се допълнителни решения. Определени са двамата представители за срещата в Дирекция на полицията. Те са Петър Вранчев (БКП/БРП) и Петър Илиев (Звено). Освен това, опасявайки се, че поканата е провокация с дълбок замисъл, участниците сменят явката. За оперативен център е избрана фабриката „Хоринег-Беров” с подцентрове Противочумния институт (днес на бул. „Мадрид” до кино „Левски”) и дома на Кирил Георгиев. Кръжокът получава помпозната абревиатура „Щаб на НОВА“.
Срещата с ръководителите на полицията е осъществена на 6 септември 1944 г. – сряда сутринта в централата на Лъвов мост. Там на представителите на НОВА буквално е заявено: „Знаем защо се бяхте събрали завчера. Нашата кауза е загубена, но кажете какво ви е нужно, за да стане всичко по-гладко и без жертви.“
Вранчев и Илиев са съвсем смаяни. Трябва да импровизират на място. Сещат се да поставят само две условия: униформеният състав на полицията да се съсредоточи само в участъците и по градските градини и подозрителните да не бъдат спирани по улиците, за да могат съзаклятниците безпрепятствено да действат. За по-малко от час и двете условия са приети.
Звенарите се разтичват да установяват връзки по частите на столичния гарнизон да увещават и да осигуряват участие на ударни единици в полза на преврата. За извършеното докладват на две съвместни „оперативки“ на 7 и 8 септември с предпазливо инфилтриращите се в София комунисти, които пък започват редакторска дейност и съставят обръщение до войниците, подофицерите и офицерите от армията за неоказване на съпротива.
Бие на очи, че при планирането, подготовката и хода на преврата оперативни са второешелонните кадри на заговорническите политически формации. Единственият останал жив и на свобода член на ЦК на БКП/БРП Цола Драгойчева се появява почти легално в столицата едва на 8 септември на заключителното местно заседание.
Независимо от всички твърдения на изследователите, първият помощник на 1-ва ВОЗ към ЦК на БКП/БРП Тодор Живков (Янко) не е срещан в София до 15 часа на 9 септември.
Другият пълномощник на същата ВОЗ Руси Христозов, по сведения на Георги Чанков, не преспива в града, но снабдява чрез звенара Михаил Кънев „технолозите“ с документи за свободно придвижване от предварително разписан в МВР кочан. Не е известно къде са пребивавали точно по това време командирът на Шопския отряд Иван Бонев (Витан), като ръководителите на режещите телефонни жици бойни групи Владимир Бонев (Доктора) и Станко Тодоров.
Дамян Велчев и Кимон Георгиев видимо се държат на страна.
„Шапка-невидимка“ е нахлупил и ген. Кирил Станчев, поддържащ пряката връзка между Кимон и новоназначения министър на войната ген. Иван Маринов. Водещите социалдемократи Пастухов и Лулчев не са били въобще поканени. Десните земеделци по принцип са били изключени, за да се изолира от замисленото дълбоко разклонената сред тях британска агентура.
Неадекватното поведение на българското правителство се проявява с неговото решение от 6 септември за „неоказване на съпротива в случай, че руските войски настъпят на българска територия” след едностранното обявяване на война на СССР срещу България от предишния ден.
Подготовката за преврата завършва със заключителния обзор в Противочумния институт сутринта на 8 септември.
Единственото опасение идва от армията независимо от постепенната и деморализация. В София почти не са останали военни поделения поради тяхното предислоциране, целящо да ги изведе изпод ударите на англоамериканските въздушни съединения. Оставената в столицата курсантска учебна рота от военното училище с командир капитан Веселин Вълков и доведената от Карлово в същия район прожекторна рота под командването на капитан Димитър Попов са уговорени да участват в удара.
Обмундированата и обучена в Германия, солидна във всяко едно отношение парашутна дружина на майор Ноев не е в рамките на столицата. Другата елитна част – танковата бригада – е предислоцираната в Нови Хан, където командирът полковник Генов, необяснимо за неговия стил я е оставил почти на самотек и не напуска София. Възползвайки се от това, майорът о.з. Ст. Трендафилов скланя преквалифицираните в танкисти бивши свои колеги и другари от артилерията да минат на страната на „плана“. Те са един ротен и четирима взводни командири с не повече от 14, при всичко 200 бойни машини.
Не е ясна в случая позицията и ролята на притежаващи пословична лична смелост и загинал по-късно в Унгария дружинен командир майор Кюмбабов. Неясно е положението с пионерната дружина в Суходол, още тогава почти квартал на София, под командването на майор Александър Димов.
Под въздействието на ген. Кирил Станчев е декларирано „неутрално“ поведение на пребиваващата в околностите на столицата 1-ва пехотна дивизия.
В рамките на самото министерство на войната, където пропусквателният режим е сведен до този на хотел, доброволно в набелязаната нощ застъпва дежурен по район спечеленият за преврата капитан Димитър Томов, разстрелян след войната по обвинение за мародерски операции със сделката от трофейна германска техника. Подсигуряват го пребиваващите без официален повод в сградата на министерството офицери: дежурният по щаб Борис Гергов, Марко Иванов, Георги Стоименов, Иван Янчев, Димитър Николов, Георги Кацарски и споменатият Петър Илиев, в чийто кабинет е седянката.
Превратът започва около 21 ч. Учебната курсантска рота и прожекторната рота е трябвало да бъдат поведени към министерството от о.з. майор Владимир Стойчев. С ротните командири всичко е предварително уговорено, но Стойчев започва да се държи странно. Независимо от пословично ниския си ръст, той решава да се катери по високата каменна ограда, която не можа да преодолее цели четири часа и нещо…
Между временно о.з. майор Тодор Тошев достига Суходол и от портала в качеството си на бивш колега иска свиждане с командира на част майор Александър Димов. Въвеждат го в района на поделението, където Тошев установява, че дружината в пълен състав е вдигната по тревога и е строена за боен поход. Тошев театрално се обръща към майор Димов с думите: „Следвайте новата ОФ власт!“
Бързо изтрезнява, когато действащият майор му отговаря: „Аз служа на властта, но не познавам такава ОФ власт. И ако ми се явиш още един път тук в качеството си на цивилен да ми говориш пиянски лакардии, ще те разстрелям пред карето на дружината.“
Изгубилият дар слово Тошев излита от поделението и заеквайки докладва в „центъра“. Тъй като нищо не се знае за Стойчев, изпращат Тошев да го дублира. Той бързо достига портала на Военното училище, където заварва кипящия от гняв командир на прожекторната рота капитан Попов, който предварително е строил ротата в походна колона и чака посетнешния „велик народен генерал“ Вл. Стойчев, който още се катери по стената. В последния момент курсантите не излизат.
Тошев повежда колоната по бул. „Адолф Хитлер“ (сега „Евлоги Георгиев“), за да се срещне на Орлов мост с идващата по Цариградското шосе танкова колона, начело с офицерите Виниций Петров, Цено Ценов, Александър Димов, Райчо Славков и Цоно Ганев. Там колоната чакат Стоян Трендафилов и Петър Вранчев, но тя явно закъснява и двамата майори в оставка и действащият капитан решават да не чакат и насочват прожекторната рота към министерството. Неприятно са изненадани, когато малко след Народното събрание ги пресрещат напусналите своя официален и „превратаджийски“ пост Томов и Гергов, които явно са се изплашили от закъснението на ударните части и са си подсигурявали вече бягство. След кратка разправия Томов и Гергов се връщат в сградата и отварят задния вход към 2:22 ч. след полунощ. Закъснелите с половин част танкисти се разгръщат на позиция на Народното събрание и Министерството на войната.
Трендафилов ,въоръжен с пистолет, и Тошев -с шмайзер, но през рамо- бързат за кабинета на министъра. В преддверието изненадват заспалия негов адютант кап. Михайлов и го заставят с насочено в главата дуло да повика ген. Иван Маринов. Но министърът е пъргав и заключва вратата. Тошев и Трендафилов разбиват с рамо вратата и поваляйки министъра на бюрото, му обясняват целта на занятието. Генералът претърпява странна метармофоза. С възглас „От кога чакам този момент!“, той се поставя в услуга на новата власт и трескаво изпраща телефонограми до гарнизоните в страната за неоказване не съпротива. Факт е моралното падение на офицерския корпус. От запасните офицери до самия министър всички „играят“ за новата власт. Никой не се съпротивлява. Самоубиват се само четирима офицера.
Така завършва всичко. На сутринта България има ново правителство на Отечествения Фронт, начело с Кимон Георгиев.
Публикувана на 2007-09-09
Bulgarian Post